Яворов за литературоведи

Българските литератори, които живеят и работят в провинцията (думата "провинция" е ужасна с натрупания край себе си пейоративен ореол), нерядко остават недовидени и непрочетени. Причините бихме могли да потърсим на много и много различни места: от немощната разпространителска мрежа на техните "провинциални" издателства до типичния - колкото грандомански, толкова и "малоценен" комплекс на центъра. Може би за да избегне поне първото от тези препятствия, Цветан Ракьовски издава своята втора книга в София. И тя ще бъде прочетена, но не заради материалното си присъствие на книжния пазар, а заради качества, които остават затворени между иначе невпечатляващите корици на книгата. И донякъде въпреки заглавието, което звучи тромаво и несъблазнително. Вярно е, че книгата не може да претендира за школска популярност и едва ли ще свърши работа в кандидатстудентските курсове. Най-напред - защото изисква от своя читател задълбочена и академично школувана информираност по проблеми из историята и поетиката на българската литература. Тя е самосъзнателно ориентирана към литературоведа, към професионалиста, към този-който-трябва-да-знае. Всъщност само той може да оцени точната граница между традиционно и ново в книгата, където модерният преразказ на стари идеи съжителства с концептуалното откривателство. Самата работа се държи скромно, въздържано и с умереност. Тя страни от публицистиката на полемичния патос, не спори, много рядко оспорва и не се хвали; нейният стил е ориентиран към добродетелите на академичната информираност и безпристрастната компетентна оценка, доколкото и двете са постижими в реториката и концептуалната парадигматика на модерния хуманитарен език. Спокойно в това, което вярва, че може да каже, изследването е като цяло отместено от полето на съпоставителната\състезателна интерпретация. То рядко използва примери от съвременните си, други работи върху Яворов, най-често - за да усети колегиална опора на една ръка разстояние - и всъщност чете и разчита главно на документални текстове и критически мнения, съвременни на своя обект.
Терминът "силуети", използван в заглавието, представлява метафора, която търси да означи цял спектър от присъствия на литературното в публичното пространство. "Силуети на българската поезия" - това могат да бъдат утвърдените, нормативизирани контексти на поетическо мислене, някакви доминиращи дискурси на лирическа осъзнатост. "Силуети" освен това могат да представляват и някои явления с пара- или интертекстуален характер: писмата на Яворов, темата Македония... Тук сякаш зърваме познатия вече "паралитературен" рефлекс в критическата нагласа на Цветан Ракьовски. "Силует" най-сетне става самият Яворов, по-точно - текстът Яворов, сам достигнал степента на традиция, достатъчно мощна, за да бъде обект на яростно пародиране, втори по употреба след Вазов.
Едно кратичко заключение увенчава колегиалната доброжелателност на тази книга. То звучи почти като извинение към всички знайни и незнайни съвременни литератори, писали върху Яворов, заради тяхната "неизползвана библиография". От името на тези неизползвани искам да уверя Ракьовски, че няма да му връзваме кусур, ами ще прочетем внимателно и с интерес неговата нова и сериозна книга.

Милена Кирова

Цветан Ракьовски. П.К. Яворов и българските поетически силуети. Изд.Санра Бук. С. 1998