Мъжкото говорене
срещу женското писане - 0:1


На 2 ноември в клуба на Сдружението (преди дъхтящ на дионисиеви пари и център на физически сблъсъци, сега чист и уютен като кухня в борова хижа) се състоя обсъждане на книгата на Емилия Дворянова и Милена Кирова (а може би обратното?) "La Velata. Тялото, разковаване". Салонът се напълни преди началото и понеже всеки сядаше при познатите си, постепенно се очертаха няколко констелации - Нов български университет, писатели от Сдружението, "Литературен вестник" и отчасти "Витамин Б", студенти, журналисти и на всеки пет човека - по един поет.

Дискусията, открита от Михаил Неделчев, започна леко, защото двете авторки бяха поканени да обяснят кое ги е накарало да съберат два жанрово различни текста в общо книжно тяло, а този допълнителен, устен жест на мотивация бе сякаш предвиден в писмения текст - нещо като опера, която носи радост сама по себе си, но друго си е да си имаш и либретото. Емилия Дворянова призна, че след като Милена Кирова по повод предишния й роман "Пасион или смъртта на Алиса" я определя като "стихийна феминистка", тя (или може би дипломираният философ в нея) не успява да се примири с подобна нестабилна идейна платформа и се впуска в идеята за женското писане. Милена Кирова сподели, че отдавна е искала да види чисто женско писане в българската литература, което би й дало повод да изрази и приложи върху него свои теоретични възгледи. В този смисъл книгата се оказва единна и двете й части, писани по различен начин, изразяват едно и също. Точката на пресичане е необичайното в случая - критиката няма за цел да се прави на патерица в ръката на автора, авторът няма за цел да крие концептуалното си изкушение.
Оттук нататък залата се раздели на мъже и жени. Димитър Камбуров дяволито заподозря авторките в предумишлен класицизъм. Мъжете питаха в какво точно се състои женското писане и сами си отговаряха (в лицето на Александър Кьосев), че това не е възможно да се определи по един-единствен начин, но ако даден текст третира социалните проблеми на жените, или има героини-жени, или вж. лекциите на доц. Кьосев, то налице имаме женско писане. Въпросът се оказа еднакво различен за всички, а когато нещо не предлага еднозначен отговор, на помощ идват примерите. Е. Дворянова предложи Жан Жьоне и Вирджиния Улф като автори, удовлетворяващи вътрешната й представа за женски подход към словото. За съжаление признакът, който би пратил Жьоне в женското писане, осигуряваше на Улф място в мъжкото. Може би ставаше дума за чувствителността на "другия". Тук обаче някой предложи Джеймс Джойс, който не е друго по никакъв начин освен като ирландец в очите на англичаните и това отново разби парадигмата. М. Кирова посочи като разделителна линия удоволствието от писането, с уговорката, че това оставя Багряна вън от коментираното поле. Настъпи относително съгласие по въпроса, че женското писане е есеистично и с удоволствие, което оставаше на мъжкото писане да бъде фактологично и, предполагам, напрегнато. Накрая г-н Бранко Ристич от Югославия поздрави авторките, че са написали такава мъжка книга. Те се отказаха от пълния текст на поздравлението.
Или, ако трябва да обобщим картината, мъжете питаха: "Какво му е женското на това писане и ако женското писане се характеризира с нещо конкретно, някой вторичен полов белег например, покажете ни го да го видим" (фактология, напрежение), на което жените отговаряха: "Ние можем да дадем и примери, но те само ще объркат това, което предварително се знае, а именно, че ние сме жени и писахме с наслаждение. Значи книгата не може да е друго освен женско писане" (есеистичност, удоволствие). Чу се това, което мъжете искаха, стана това, което жените очакваха.
Очевидно Неразбулената вече започна да изписва лицето си.
Есеистично, но с напрежение,
от вечерта на премиерата:

Кристин Димитрова