Нека да ви се засмеят очичките

Тя е може би единствената фотографка в този град, която не се занимава изключително с визуална чалга.
Не снима сватби, а паспортните снимки, които произвежда в ателието си недалеч от входа на бургаското пристанище, са точно това, което би трябвало да бъдат: средство за препитание. Не знам дали когато излиза, закача на вратата си бележка "Връщам се след малко", но атмосферата в задния й двор плаче, фигуративно казано, точно за това.
"Искам снимки за документи! Правите ли за зелени карти? Трябват ми спешно! Искам да бъда красива! Главата ми не трябва да е много голяма!" са най-често чуваните изречения у Галина Ушева.
Но когато направи крачка встрани от ежедневието си, Ушева се нацелва точно в проблема, считан от теоретиците постмодернисти за централен в образната комуникация: преповтарянето и самоцитата, огледалната зала, в която образите се отразяват от едно стъкло в друго до минус безкрайност, рециклирането на визията.
Това е и новата й изложба (шеста поред за тази година) - няколко колажа от никому ненужни стари копия, "шкарт", предназначен за кошчето за боклук, избледнял, обработен с проявител и фиксаж папирус от лица, върху които са наслоени годините на културни влияния и противоречия.
За разлика обаче от повечето други заредени с тази концептуалност творби, които познавам (и които са на крачка от стерилизацията на емоцията), Ушева замахва леко напред и встрани: "Сънища", както е нарекла колекцията си, е точно толкова за чувствителността и самоидентичността, колкото е за философията и хладната семантика. Какво съм аз - се пита авторката: Жена? Готвачка на може би най-добрата тербелия в Южна България? Майка на Драгомир? Снимач на паспортни снимки? Съпруга на Иван? Пияч на ракия с повечето художници и други културтрегери от Бургас? Творец? Автор? Бургазлийка? Носеща на главата си венец от лаври муза?
За да достигне до правилните отговори на тези въпроси, Галя Ушева смята, че трябва да "преодолее собствения си страх и да остане във времето сега". Само по себе си това усилие е, разбира се банално). От гледна точка на пиедестала на кулата от слонова кост на модернистичното изкуство, липсата на оригиналност е "шкарт", който не трябва да се показва, защото компрометира. Но от позицията на културния феномен на България през 1998 (силно напиперен с интуитивно напипаните прозрения на постмодернистите) това е истина, реалност, единственото нещо, достойно за художествен анализ. Да, единствената валидна задача на създателя на сериозно изкуство е да обяснява... колко трудно е да се прави сериозно изкуство.
Но "Сънища"-та на Галина Ушева се превръщат от "проста" изложба на фотография в мултимедийно изживяване. В залата авторката пуска фонограма, от която ни говорят гласовете на нейните модели и семейство. На една пейка лежи полугол модел... Клиентите напират: "Къде са ни снимките!" Но Ушева иска "да потъне в облак от ласки и аромати", които постоянно витаят около нея, а тя все не може да ги докосне. "Нека да ви се засмеят очичките", съветва тя.
Всичко това се случва в едно ново пространство, което - поне засега - е най-доброто, в което съм влизал в Бургас. Става дума за една стара бургаска къща на улица "Шейново" - "истински" fin de siecle дом, който има повече общо с Европа, отколкото с повлияното от Ориента българско Възраждане. Къщи, от които се носи дъх на пържени тиквички и в чиито задни дворове растат смокини. Според притежателката на галерията Антония Кесерджиева, всеки детайл от къщата е изпълнен със собствена енергия и смисъл - като се почне от името на салона - "Луна" - мине се през антикварната стая, в която виното се пие от извадените от старите бюфети кристални чаши, и се стигне до задното помещение, в което мирисът на сухи цветя и ароматизирани свещи предизвиква леко опиянение.
Една от фотографиите на Галина Ушева е прикрепена към тавана на това пространство с желязна верига. Може би тази символика обяснява най-добре за какво става дума тук.

Антони Георгиев