Ръката да стане огледало

"Ударите на живота придадоха на лицето му твърд израз, а неговата изключителна наблюдателност като художник направи погледа му остър. Това караше хората да го считат за строг и студен, а всъщност Илия беше сърдечен и чувствителен човек."
С тези думи съпругата на художника Анна Петрова е успяла да каже много неща. Неща, дълбоко запечатани в психологическия код на творбите на Илия Петров, които всяко поколение ще преоткрива по свой начин.

Честването на 95-ата годишнина от рождението на Илия Петров този път бе отбелязано с две "алтернативни" изяви. В блицизложбата в НХГ бяха включени четирите творби от постоянната експозиция на галерията, допълнени с още толкова от Президентството - донесени за официалното тържество и веднага след това отнесени обратно. Като оставим настрана възможните шеговити аналогии по този повод - с хепънинг (за един ден) и бързопреходна във времето "акция", всъщност точно тези творби, които са част от върховите постижения на художника, дават повод за новия им съвременен прочит.
Другата, да я наречем по-традиционна по отношение на претенциите и организацията експозиция, показана в галерия "Александър" за по-дълъг период от време, включва творби, собственост на съпругата на художника, както и от други частни колекции. Повечето от тях се показват за пръв път пред публика.
Всъщност творчеството на Илия Петров е сравнително известно на българския зрител от юбилейните и ретроспективни изложби. През 1978 г. може би най-цялостно бяха представени многопосочните търсения на художника в областта на живописта, графиката, рисунката, малката пластика. Измеренията на неговия талант бяха безспорни и впечатляващи.
Това, което сега искам да отбележа, са размисли, отнасящи се до прословутите за художника определения "реалист", "класик" и т.н. Началото на творчеството му сякаш не предвещава подобно развитие. След завършване на Художествената академия (1926 г.) специалност живопис при проф. Никола Маринов, младият Илия Петров спечелва конкурс за специализация в Мюнхен (1926 - 1928 г.) при проф. Хайнрих Ман. Тук той общува и с Кирил Цонев, вече завършил мюнхенската академия и работещ в Германия. Портретният жанр, стилът на "Новата предметност" са актуални теми, дискутирани от двамата сънародници. От този период Ил. Петров е донесъл портрети, изпълнени в подобен маниер. Но още преди да замине в Германия, той се ориентира, заедно с други свои млади колеги (Иван Ненов, Ненко Балкански, Вера Иванова, Дечко Узунов, Борис Иванов, Маша Живкова и др.) към характерен за българското изкуство от края на 20-те години декоративно-линеарен стил - последен отглас на сецесионната естетика у нас. Творбите са с по-строга ритмична организация, с пестеливи детайли, подчертан контур и почти безплътни форми. В такъв маниер са платната на Илия Петров "Гъдулар" (1927) и "Боримечката" от цикъла "Чернозем" (1927). Той, както и редица негови колеги се посвещават за известен период на разпространената в българското изкуство проблематика, свързана с родното. Но в края на 20-те години възгледите за "родното" са довели до оригинални решения. Така например в творбите на Дечко Узунов "Вечерня" (известна и като "Идиот"), на Пенчо Георгиев - "Слепият гъдулар", на Илия Петров "Гъдулар", на по-късната сляпа "Свинарка" от Златю Бояджиев (в литературата - Гърбавото от "Индже" на Й. Йовков) е потърсена необичайна гледна точка: художествено хиперболизираното следствие на различни социални и психологически предпоставки.
Както е известно, уродливото, деградацията, саморазрушаването на личността в резултат на духовни дисонанси е характерна тема за европейското изкуство и особено за немския експресионизъм. Своеобразният български вариант на подобни усещания в случая е въплътен чрез образността на "родното", чрез традиционно установеното в рамките на етническата ни култура отношение към "ненормалните", "белязани" хора, освободени от обичайните задръжки и затова по-волни и искрени в изявите си. За разлика от немските творби от този тип, в които най-често акцент е болезнено-ексцентричната екзалтация, до която е доведен нормалният човек с опънати нерви, то в българското изкуство от този период "патологичното" засяга предимно човешката физика - а дори и в тези случаи душата е все още "осенена от божествената искра" - такова настроение внушават слепите музиканти, свинарката - безобидни, зареяни с вътрешния си взор в някакво прекрасно небитие. По този начин "срещата" с аналогичните европейски влияния е и "разминаване" с тях - съзнателно, съответстващо на етапа надостигнатото социално равнище.
През 30-те години Илия Петров изоставя този сюжетен кръг, както и декоративно-линеарната изобразителна система. Неговите предпочитания до края на творческия му път ще бъдат ориентирани към реалистичното изображение. Не е ясно дали педагогическата му дейност (от 1928 до 1940 прогимназиален учител по рисуване, а от 1940 до 1968 г. преподавател и професор по живопис в Художествената академия) е повлияла на тази ориентация, или в сила е обратната зависимост. По-важното е, че Илия Петров възприема реализма като сложна цялостна творческа система, различна от академичната етюдна задача. Той споделя по този повод: "Овладявайки натурата, художникът реалист прави от нея свой съюзник, помощник и вдъхновител." При него реализмът носи повишена живописна сетивност. Превъзходен колорист, той придава емоционална "топлота" на портретите, усещането за просто и естествено човешко присъствие - търси духовното, а не светското излъчване.
"Новата предметност", станала водещ пластически възглед през 30-те години в изкуството на младите модерни български художници предимно от Дружеството на новите художници, не го привлича. Условното обозначаване на формите, търсени "в едър план", е сухо и рационално за неговата чувствителност, бедно да изрази усещането му за материята. При него материята сякаш събужда допълнителни зрителни и емоционални рецептори. Безкрайно изискана и изтънчена в цветовите нюанси (сиви, сребристи, бели, златисти, охрови), нежно преливащи и взаимопроникващи, с акцентирани отражения на светлината върху материите на дрехите, с неутрален, но богато разработен фон - въздушен, вибриращ - тази живопис е на много високо професионално равнище, извън всякаква мода и тенденция. Тя се докосва до измеренията на понятието "класическо изкуство", което е по-скоро мярка за непреходност, отколкото за стилов възглед и е сродна с постиженията на някои европейски стари майстори с подобно колористично усещане и сходно отношение към ценностите в живописния "занаят" (Гоя, Веласкес). Това се усеща и в критично-похвалната рецензия на Стефан Митов по повод на втората премия на Илия Петров за творбата "Аспаруховата конница" от 1937 г. (първата премия е за Борис Ангелушев): "Авторът (Илия Петров) си пилее дарованието по книжни и литературни увлечения ... с екстравагантни, в Рубенсов стил пози на паднали коне. Художникът ни дава виртуозни упражнения, сякаш не на тема от българската история, а на епизоди от Троянската война".
Тематичните предпочитания на Илия Петров през 30-те и началото на 40-те години са в областта на портрета и голото тяло. В тях се разкрива напълно дарованието му на философ, естет, проницателен психолог и виртуозен живописец ("Портрет на писателя Светослав Минков", "Испанка", "Портрет на жена на сив фон", "Портрет на момченце", "Веса Тузсузова" и много други).
* * *
Промените след 9.IХ.1944 г. не отминават и Илия Петров. Партията има доверие в неговите прогресивни възгледи (според тогавашната фразеология). Художникът ги е доказал с творчеството си - графичните серии "Испания" от 1939 г. и "Септември 1923" - от 1940 година. А и творчеството му не е "формалистично" според новите критерии. Утвърждават се постулатите за формата, за съдържанието. Илия Петров е назначен главен секретар на СБХ през 1949 г. Настъпва един от най-сложните и фатални за българската култура периоди. Първият "сигнал" е порицаването на Александър Жендов. На партийното събрание на СБХ през юли 1950 г. всички си правят самокритики за липса на бдителност, прозорливост и "ясни твърди позиции". От днешна гледна точка тяхната "вина" отдавна се е превърнала в привилегия, която трябва да имаме предвид, преди да оценяваме миналото отново с идеологически щампи. Ето какво казва на това заседание секретарят на СБХ Илия Петров: "Какво направих аз, за да водя борба срещу формализма? Като председател на Съюза си, нищо не направих! С право мнозина другари ми отправят упрек защо не съм излязъл със статия върху съветското изкуство, още повече, че преди четири години направих известни критики на някои от изложените картини в съветската изложба, която се тълкува от нашите другари като вражеско отношение въобще към съветското изкуство. Че вражеско отношение към съветското изкуство нямам и не може да имам, е ясно. Обаче въпросът се касаеше за известни произведения, които критикувах съвсем конкретно и ясно..."
Скоро след това със специално постановление на КНИК е решено: "За несправяне с възложеното им ръководство и работа освобождава от длъжност редовните професори Дечко Узунов и Илия Петров - първия като ректор, а втория като негов заместник. Същите остават в преподавателското тяло на Академията.
За ректор на Академията се назначава редовният професор Стоян Райнов, за зам. ректор - др. Любен Белмустаков".
Но Илия Петров е искрено предан на новото време и идеалите му, все още не схваща подводните камъни, които ще препънат и него. Той създава творби с трудова тематика - трактористи, жетварки и т.н., участва в журиране на Общите изложби и там неговите препоръки са пак за реализма: "... това е много сурово в тон: синьото е синьо, зеленото - зелено и т.н....", "... това колорит ли е? Такъв фалш има тук! Небето не може да бъде зелено като тревата. Когато пейзажът е зелен, в небето се явяват розови, лилави неща..."
Всичко това безспорно издава веруюто на реалиста, но реалист, владеещ професионалните тънкости на живописта. Илия Петров прави през 50-те години компромиси със сюжетността в творбите си и това явно е неминуемо, но не и с възгледите си за живописта. Според него високото естетическо ниво на живописната творба включва множество компоненти, с които той неизменно се съобразява. На първо място това е колоритното богатство, точното му осмисляне и правилно изграждане.
Тези принципи можем да усетим в настоящата изложба на Илия Петров в галерия "Александър" в творбите, работени като че ли "за себе си", когато, според думите на Анна Петрова "...нападките и злословията срещу художника придобиха остър, организиран характер".
Наред с превъзходните камерни колоритни импресии, рисунките и акварелите в изложбата издават истинската същност на лиричната и артистична душа на художника. Неговите думи са точното определение на тази творческа магия: "Тайната на рисунката като изразител на душевното движение е в чудесните свойства на ръката да става огледало на душата."

Красимира Коева