Добри новини
от провинцията


В българския театър добрите новини идват бързо. И без посредничеството на известния от рекламата преносител. Защото са малко. Още по-малко са хората, които се интересуват от тях. Става дума за истински добрите новини. Нямам предвид псевдоскандалите с до болка омръзнали мърморковци или поднасяните с апломб от повсеместно пожълтялата ни преса подвизи на шепа маниаци, или просто бездарни, но пробивни нахалници, с чиито кулинарни или сексуални предпочитания ни занимават още по-бездарни репортерки или безхаберни дописници.
Две от тези новини обаче закъсняха. Те не идват от много далеч, но, изглежда, не са осмислени като художествен факт, защото гастролът им на софийска сцена все още предстои. А както стана ясно, напоследък, добро или лошо е само онова, което е показано някъде на "Раковски". В противен случай то просто не съществува. Искам да предвардя този навярно неизбежен за утвърждаването им като художествено събитие гастрол и да обърна внимание на любопитния читател на вестник "Култура". Не пропускайте спектакъла на сливенския театър "Зидарите и попът" и представлението от Пазарджик "Епични времена". Режисьорът Пламен Марков намери сгода да осъществи най-сетне една творческа мечта, която му беше легнала на сърцето сигурно преди повече от десет години. Някои хлевоусти репортери сигурно биха го определили като "мегаспектакъл" не само заради рядко срещания за днешния театър реален художествен и съдържателен обем, но и заради епичното повествование, което е събрало почти две пиеси на Петко Тодоров и още толкова страници от забележителната книга на Софроний Врачански и още по-странната белетристика на поп Минчо Кънчев. Всъщност по-важното е, че този сложно (други пък биха казали "полифонично") организиран сценарий крепи един жив, темпераментен, жанрово изненадващ и твърде интригуващ театрален спектакъл. Той радва сетивата с пъстрота и находчивост, умилява, разсмива и трогва толкова естествено, сякаш е направен на един дъх, някак спонтанно и непринудено. Само запознатите с кухнята на днешния български театър знаят какви усилия (не само творчески) коства постигането на такава кондиция на спектакъла. Навярно дял за това има и изключително преданата и талантлива, млада артистична трупа (по-точно специално събрана група от изпълнители), която едва ли ще има шанса някога да създаде подобно нещо в Сливенския театър. Впрочем предчувствието, че със "Зидарите и попът" се отгръща последната страница от славната история на един "преобразуван" театър не е само мое. Дано се лъжа.
Също толкова енергична, не по-малко впечатляваща с творческите си индивидуалности, но далеч по-щастливо ситуирана в "реформиращия" се български театър е трупата, която Петринел Гочев (не мога да си спестя щампата "Запомнете това име") дирижира майсторски в Пазарджишкия спектакъл "Епични времена" по текстове на Йордан Радичков. Навярно не е изненада за един по-близък творчески и приятелски кръг около младия режисьор неговата зрялост и вкус. Доколкото аз съм извън него и това е първата ми среща с негово представление, поемам риска да твърдя, че става дума за рядък случай на професионална изграденост, в толкова трудния режисьорски занаят, при това на възраст и с опит, с които обикновено извиняваме слабостите не само на неговото поколение, но и на постановчици с дузина спектакли зад гърба си. Дано не се лъжа.

Александър Жеков