Силна кръв

Документалното кино на "Златен ритон" '98

74 филма в конкурса. Юбилейна анимационна панорама от 50 заглавия и 26 документални творби за промяната след 1989. Всичко 150 филма - или по 25 на ден. Наградите са известни - вж. миналия брой на "Култура".

Възобновен след десетгодишно мълчание, ХI фестивал на българското неигрално кино "Златен ритон" напомни на Пловдив, че старата любов ръжда не хваща. Градът - стар и нов - вече не е същият. И слава богу. Ако всичко си беше както преди, щяхме да се видим остарели. Десет години не са малко. Кино "Балкан" вече е Макдоналдс. В "Алафрангите" и "Чучура" наш човек не стъпи. Хотел "Марица" буди противоречиви чувства с постмодерен лукс, снизходителни гардове на партера и балкантуристка мизерия по етажите.
Страхът от несреща между филми и публика, между забравили се колеги, между спомена за фестивала и неясното му още ново лице придаде на началото известна меланхолия. Но само на началото. На втората нощ Чалга барът на хотела поздравяваше със Сашо Роман Българската академия на науките. На петата в рок клуб "Ухото" се дънеше хардпарче в чест на кинаджиите - "мислехме, че сте парашутисти, но се оказахте наши хора". "Колелото" и "Бомбарника" минаха на денонощен режим, а казино "Марица" заприлича на дискотека - за ужас на крупиетата и за кеф на хотелската охрана. Тежки нощи. Шкембе-чорбата в "Гладстон" свършваше бързо. Дошлите за малко останаха до края. За микроклимата - толкова. Поочукан и помъдрял като гурбетчия, документалният ни фестивал се завърна у дома. И там го приеха.
Мегапрограмата на фестивала изнури най-вече журито - то трябваше да гледа всичко, а не му даде душа да се лиши и от цивилния живот. Традиционното за българина съчетаване на здравословно и нездравословно поведение изостри сетивата на филмовите рефери и те се изхитриха да разпределят наградите по начин най-удовлетворителен не само за победителите, но и за безпристрастните наблюдатели. Така ХI "Златен ритон" свърши доста повече работа, отколкото се очакваше. Той не просто скупчи на едно място огромния поток заглавия, но прояви интелигентността и чрез избора на журито, и чрез одобрението на професионалната си публика да открои в почти пълно единомислие важните филми. Силните работи се оказаха по-малко, отколкото ни се искаше, но повече, отколкото призовете можеха да покрият. И това е добрата новина за дереджето на документалното ни кино днес. Хубави документални филми винаги е имало - кога повече, кога единици. Но те отдавна не бяха се нареждали един до друг като част от общо усилие, като отделни крачки в единна посока. Сякаш домашната пловдивска среда изваждаше наяве повече общите неща, отколкото творческите разнопосочия. Днес, в производствената аморфност на нашето кино - разпиляно из телевизия, частни продуценти, тук-там оцелели студии - при липсата на традиционни срещи и обсъждания, наличието на обща посока не е теоретически възприета платформа, не е въпрос на външно влияние, а вътрешно напипан естетически консенсус.
При непосредственото сравнение на толкова много филми се очерта ясно един по-различен от обичайния, по-нов, по-съвременен филмов сленг. Начинът на филмово говорене сякаш започва да става за момента по-важен от чопленето на реалността. Документалното кино се занимава повече със своя стил, отколкото с проблемни откривателства. В този смисъл тематични изненади няма. Но не се усеща и обратното - социална алиенация или интелигентска интровертност. Дори стабилното количествено присъствие на чисто историческия филм - цели 11 заглавия - не изглежда като бягство от неясната днешност към минали времена. Трудоемката строго изследователска работа, пренареждането на известни и неизвестни исторически факти в повечето филми старателно, с видимо удоволствие и желание се обиграва чрез филмовия език. Традиционната схема документ-коментар се е изчерпала дотолкова, че звучи като творческо зацикляне, независимо от възможния чисто научен принос в осмислянето на фактите ("Левски пред съда на портата и на историята", "И помни любящия те Христа" реж. Андрей Алтъпармаков). Ако стремежът към раздвижване на тази схема, обаче, децентрира разказа и прекалява с формалното му усложняване, зрителят се обърква и в крайна сметка също се разминава с респектиращи авторски усилия ("Атентатът", реж. Станимир Трифонов). Само там, където стилистичната и структурна мярка е напипана, диалогът протича и пътуването във времето се осъществява. Оставайки историческо изследване, подобни филми придобиват конкретен, отличаващ ги един от друг емоционален тон, напомнящ въздействието на психологически роман, например ("Под облак", реж. Костадин Бонев) или на носталгична лирика ("Другото ниво на банята", реж. Станимир Трифонов). Зрителят възприема документалните факти вече не само като логически обработена информация, но и като авторски, индивидуализиран поглед от днес към вчера или обратното.
Същият процес се напипва и в заниманията със съвременността. И тук простото регистриране, банализираният подход стоят като естетически анахронизъм.("4-ти февруари", реж. Стойчо Шишков, "Жива песен - Снежана", реж. Михаил Венков, "Български държавен...", реж. Иван Балевски). Направени съвестно, искрено, дори с вдъхновение, те безволево се оставят на течението на жанра. Преди години то бе достатъчно силно, за да ги дърпа напред. Но днес вече ги изтласква в застояли води. Еднозначното позоваване на някакъв социален модел, социална група или дори типичен отделен герой звучи вече неубедително. Хватката действа по изключение, но се обезсилва като правило за серийно производство, гарантиращо успех на занаятчийски принцип. Днес импулсите, подавани от реалността, са твърде оплетени. Опростеното им филмово обработване е невъзможно. Нестабилността на ценности, начин на живот, състояния на духа предопределят постоянна изменчивост на действителността. Тя твърде бързо остарява. И още по-бързо се обновява. Всеки филм, заснет на принципа "тук и сега", е остарял, още преди да бъде завършен.
Шансът да попаднеш на човек с ценностно фотогенична съдба е твърде рядък. Здравко Драгнев, обаче, доказва не с един, а с два подобни героя ("Орфей и говедата", "На запад от София"), че който търси - намира. Не възприема акордеониста-говедар от "Орфей и говедата" като чешит. Героят е на светлинни години разстояние от щуравите и симпатични особняци, обичани от документалното ни кино навремето. Предишните бяха чудата, неосъзната и спонтанна алтернатива на принудително държаното в едноцветие общество. Сега необичайността на характера е принудена да се защитава в един императивен процес на оцеляване. И в битов, и в духовен план. Различността не е бягство, протест, съпротива. Тя вече е шанс. Драгнев е наясно, че в съдбите на пишман-мандраджията и музиканта-скотовъд се блъскат разнопосочните ветрове на нашето време. Това няма нужда от дообясняване. От преразказ. В подобни случаи, именно защото са твърде редки, традиционният филмов портрет върши най-добра работа. Режисьорът трябва (просто!) да представи своите герои на зрителя. Оценяването им като много, средно или малко положителни е безпредметно. Те не са пример за подражание, а уникати.
Подобен, но съобразен с различните житейски типове, е режисьорският подход в "Граница на мечтите" на Георги Балабанов и "Имам една идея" на Илиан Симеонов. Докато Здравко Драгнев документира житейски процес, Георги Балабанов портретира житейски резултат - разделената, раздвоена и противопоставена съдба на двамата братя Явашеви. Режисьорската намеса е много по-активна, защото трябва да се върне назад, да потърси началото, да опипа пътя, да разбере причините и следствията от съдбовните решения на Анани и Кристо. Илиан Симеонов пък трябва да организира несъществуваща материя - фантазията на своите герои. Да представи хората в своя филм чрез тяхното собствено въображение. И чрез почти нищо друго. Самостоятелността на документалните герои и режисьорската намеса са равноправни. Всички заедно - пред и зад камерата - ни представят артистична игра на въображението. Сама по себе си тя е толкова занимателна, че паралелите с уличните демонстрации и малко хленчещият тон "можем, ама времето ни ограбва" стават излишни. В края на краищата всички знаем, че много често обмислянето, играта с една идея е по-сладка от действителното й осъществяване...
На документалния екран на Пловдив'98 се видя, че злободневността и публицистиката отстъпват място на по-философските жанрове. Необходимостта да се строи пластичен разказ обуславя по-голямо времетраене на филмите. Дължините вече имат значение. Времето също. Не е достатъчно фактът просто да се съобщи. Привидно "Търпението на камъка" на Костадин Бонев е филм за бавното умиране на забравен от бога край. Залязващи съдби, тъжни и весели спомени, опустяващи къщи. Възрастни хора. Бавност. Ако този филм бъде възприет само като съобщение, неминуемо би предизвиквал единствено правозащитен патос. Той, обаче се чете като лирика и постепенно, именно по емоционален път се превръща в поема за безкрайността на съществуването. Животът, възприеман не като епична битка с предопределението, а като хармония. Със себе си, с природата, с другите. Животът, който включва в тази хармония и смъртта, и по този начин я обезсмисля.
И "Като дъх музика" е дълъг филм. Но той трае точно толкова, колкото магнетизмът на Емил Чакъров може да изнесе. Отново онова, което виждаме, не е толкова важно като съобщение, колкото като организация. Постоянното преминаване на музика в мимика, едновременното им присъствие, редуването им... Сценаристката Екатерина Дочева и режисьорката Светла Фингова са направили документалния филм за Чакъров като игрален. Превърнали са го в моноспектакъл на една изключителна личност. Изцяло и напълно основателно са се доверили на героя си. Представят ни го анфас. Буквално и в преносния смисъл. Поставят ни освен на мястото на публиката, и на мястото на оркестъра - който единствен вижда лицето на своя диригент. Дават ни изключителния шанс да усетим свръхестествената сила на Емил Чакъров, фантастичния контакт, който той е имал със своите музиканти. Само че, за разлика от Здравко Драгнев, единственото, с което са разполагали, е ехото на един отминал живот. Ехо, съхранено на лента и по блестящ начин извадено от нея, за да го чуем и ние.
Моноспектакловото начало, така очевидно във филми от рода на "Като дъх музика", може би е един от мостовете, по които вече започват да се срещат телевизията и киното - като естетика и производствена технология. Белезите на взаимопроникване на кино- и телевизионни рефлекси вече са видими във филми като "Хроника на едно национално предателство" (автор Милена Милотинова) и "Анатомия на страха"(автор Елена Йончева). Те още пазят родилния спомен от телевизионното предаване, но са направени от репортери, освободили се от репортажното мислене. Интересуват се не само от скелета на събитията. Демонстрират внимание към човешкото присъствие в тях. Репортерите започват да проявяват рефлекс на драматурзи - и при замислянето на филмите, и при тяхната реализация.
Годините, в които бившите "чисти" кинаджии се спъваха в камънака на видеото, очевидно са отминал етап. Повечето от най-добрите филми, показани в Пловдив, са произведени именно в телевизията. От кинаджии и от телевизионни кадри. Като производствена среда телевизията вече е превзета и обща територия. Остава да се превърне и в мястото, където всички те ще бъдат показвани - не като притурка към сапунени опери, а заемащи времето, което им се полага.
Като добро предчувствие за съдбата на документалното ни кино в телевизията се появи и другият фаворит на тазгодишния "Златен ритон" - неописуемият и неопределим творчески "Пътешествие между два филма". Той бе показан на телевизионния екран по време на фестивала. Заличи с един замах дългогодишните търкания между кино и телевизия. "Пътешествие между два филма" не е просто портрет, направен от режисьора Коста Биков на режисьора Рангел Вълчанов. Не е юбилейно елеен. Не е колегиално интимен. Той фокусира всичко онова, което можеше да се напипа като реалност и обещания от цялата конкурсна програма. Простотата и чудовищната уникалност на едно човешко присъствие пред камерата. Невероятната сила на режисурата, подчинила себе си изцяло на харизмата на своя герой. И еретичната доскоро за документалното ни кино жежка емоция, заличаваща браздата между игрално и документално...
Пловдив'98 бе замислен и наистина се превърна в ново начало за документалното ни кино. Комата е минало, реанимацията свърши. То вече върви, без да залита. Силната кръв си казва думата. Още не тича, но земята под краката му не трепери. Само да е живот и здраве. И бачкане.

Антония Ковачева