Като миниатюра

Йосиф Сърчаджиев не е просто професионалист, който може да структурира с лекота сценически образ само чрез няколко основни личностни характеристики на персонажа. Черупката на професионалните умения отдавна му е тясна. Йосиф Сърчаджиев е актьор, който е самата сценична игра - смерч, завихрящ партньорите си в спектакъл. Всяка уютна рутинност, всяка застинала форма за него е смъртоносна. Затова и отиде вероятно в Бургаския театър. И стана негова емблема. Сега Бургаският театър е Йосиф Сърчаджиев. А малко са театрите, които могат да се похвалят с подобна емблема и които са готови да работят за това. Колегите му в театъра го знаят. Удоволствието да се играе с актьор като него е видимо, а залогът, както казваше патетично едно филмово заглавие "по-голям от живота" - да си играл със самия Йосиф Сърчаджиев.
Гастролът на Бургаския театър в София събра множеството на неговите почитатели и ненапразно. Те видяха любимия си актьор в образи, които може би не са от поредицата на най-великите му сценични образи (като Сигизмундо или Пунтила). Но образи, които в своето наслагване издават огромния му потенциал да изиграе тепърва големи роли. Защото Йосиф Сърчаджиев игра леко и изискано, с финес и дискретност, под която обаче едва удържаше актьорска неистовост и енергия, позволяващи му да изиграе каквото пожелае - от Палечко до Ричард III или Лир. Той се появи на този гастрол в образа на Бащата. Появи се като Уили Ломан в "Смъртта на търговския пътник" от Артър Милър и като Капитанът в "Бащата" на Стриндберг - и двете постановки на Борислав Чакринов.
Като бащата (Уили Ломан) - разгърнат от него в драматичната равносметка на разбягалия му се живот. В самотните полета на човек "без свое място". "Чужденец", загубил своето и своите в една търговия на делника. Човек, чиято светла американска мечта е изядена от дребните битки на ежедневието му. Епизодите, преминаващи през съзнанието му, бяха наблюдавани от него с известно недоверие и отчуждение - като филм на нечий чужд живот. Децата си - също. Йосиф Сърчаджиев изигра Уили Ломан и като драма на бащата, отказващ да остарява. Сякаш битката със старостта за него бе по-мъчителна от битката с децата и финансовата безизходица на ежедневието.
Като Бащата (Капитанът) - изигран като психоаналитично тълкувания Стриндберг. Загубена битка с майката. Болезненост и самотност. Чуждият, различният, другият в един дом, който заради това е обявен за луд. С това Йосиф Сърчаджиев символично прояви и драмата на актьора, който би бил обявен за луд, защото въпреки мизерията и минимализираните цели на средата не се отказва от желанието си да изиграе своите големи роли.
Като бащата на мафията ("червената" и "синята", разбира се) във вулгарно-буквалната злободневна интерпретация на Ламбревия "Ревизор" (здраво закотвена в познатото вече негово дъно). Актьорът изигра Градоначалника с неприкрита ирония към образа - като комиксова фигура, като нелепа карикатура.
Йосиф Сърчаджиев е представял на сцената предимно изключителни фигури - като съдба, мислене и дарби. В неговия баща (Уили Ломан и Бащата) имаше мекота, болезненост и финес в детайла, изграждащ образа. В образа на бащата той сякаш се опитваше този път да състави портрета просто на чувствителния и съвсем не изключителен днешен българин. И го направи без особено усилие. Но в този портрет освен чрез самотата, краха на илюзиите, финансовата мизерност, обострената чувствителност, семейния разпад, чрез рухналия авторитет, налудничавостта и невротичността, чрез усещането за чуждост в собствения дом, той го описа, дарявайки му щедро собствената си изключителна мекота, мъдър оптимизъм, невинен идеализъм и всякаква липса на ожесточеност и озлобеност.
Този път Йосиф Сърчаджиев игра като пред кинокамера, бродирайки персонажа си в детайла, не в едрите щрихи на театралната характерност. Извайвайки го като в миниатюра, в черно-бяло. Той се поклони на финала на "Смъртта на търговския пътник" усмихнат леко, без актьорска поза, посрещащ аплаузите с красивото достойнство на Чаплин, познат ни от "Светлините на рампата".

Виолета Дечева