Култура и всекидневие

Западното общество е освободено от най-страшните недостатъци на тоталитарната държава, в каквато съм отраснал, и аз никога няма да се нарадвам на това. Ето защо изпитвам известни резерви, поне на първо време, спрямо безапелационните критики по адрес на либералните демокрации.
Но във Франция обичат воплите на Касандра. Каже ли ни някой: "Зле върви светът, културата запада, мисълта и духът са победени, варварите идват", ние сме склонни да се съгласим. Така някои съвременници ни показват едно жестоко огледало, за да съзрем в него падението си. Нима страната ни не е на път да се превърне в повсеместно преградие, където градското пространство е подменено с търговски центрове и галерии с магазини? След работа нашият съвременник има избор между изнурителото обикаляне на супермаркетите и отпускането пред телевизора, неизчерпаем източник на развлечения. Няма ги вече старите традиции, културата не се овладява; нахлува "неграмотният четвърти свят от работническите предградия", който говори малко и най-вече не чете. Бившият президент на САЩ Ричард Никсън малко преди смъртта си се присъедини към погребалния хор: в своята реч по повод на приемането му в Академията за изящни изкуства той изказа съжалението си, че живее във "време на фриволност и вулгарност", когато "музиката, която обичахме на младини, е на път да изчезне под странните шумни вълни, наричани музика".
Според тези Касандри причината за упадъка е в това, че не можем повече да различаваме доброто от злото, красивото от грозното, възвишеното от принизеното, същественото от незначителното; това се дължи на релативизма на днешните ценности, на отказа от всякакъв друг ръководен принцип освен толерантността или "възхвалата на различието".

Изкуството в живота

Има дни, когато тази потискаща картина, уви, ми се струва реалистична. Друг път обаче изпитвам принципно несъгласие с подобни критики. Днес може би класическа музика се слуша повече от когато и да било, четат се и повече книги (в тези случаи всеки си прави свои статистики); не това според мен е същественото. За да станат нещата по-ясни, бих искал да се позова на няколко книги, чиито автори харесвам и уважавам, но тезите им не мога да приема напълно: имам предвид "Поражението на мисълта" на Ален Финкелкро и "Дарът на мъртвите" на Даниел Салнав.
Тези две книги допринесоха, редом с много други, за определяне на гореописаната мрачна диагноза; те предлагат и лек, логически отговор на причините за болестта, такива каквито ги виждат. За да се оправим, трябва да подновим връзката си с културата, в най-благородния смисъл на думата; би трябвало да отдадем заслуженото на голямото изкуство, на истинската мисъл и на задълбоченото познание. Салнав пише например: "Именно в литературата и посредством нея "обикновеният живот" намира своето изкупление и преображение", "Вече не е възможно да бъдеш на този свят без помощта на книгите". Въпросът не е в това да предпочитаме по-възвишения пред обикновения живот - книгите не са лукс, достъпен само за някакъв елит, - а да добавим нещо необходимо за всеки човешки живот. Някои места са по-подходящи за това от други. "За да е пълноценен, човек трябва да стигне до духовния живот; а духовният живот се постига истински само в градовете".
Що се отнася до книгите, те са необходими по две причини. Първо, свързват ни с миналото (това е "дарът на мъртвите"), предават ни като наследство опита на човечеството и в същото време позволяват да вплетем скромното си съществуване във вътъка на световната история. От друга страна, те съвсем не са бягство от действителността, а ни позволяват да разберем реда и посоката на живота, т. е. да открием неговия смисъл. Художествената литература - романът и поезията - в това отношение са по-ефикасни от останалите: за да бъде разбран светът, в който живеем, той трябва да се съпътства от един свят на въображението.
Аз също смятам, че трябва да се борим с невежеството и малокултурието, да се опитваме да преодолеем пълния културен релативизъм. Но ако съм принуден да избирам между Шекспир и чифт ботуши (формулата, както знаем, е от "Бесове" на Достоевски), между мисловен живот и "многовековната традиция да топим дебело намазаната с масло филия в сутрешната чаша кафе с мляко" (Финкелкро), казвам си, че подобна постановка на въпроса много опростява дебата. Съгласен съм да правя разграничения и да формулирам съждения; обаче не съм сигурен, че трябва да отхвърляме с презрение всичко, което не спада към каноничното изкуство или професионалната философия. Ако се постъпва така, не извличаме никаква полза от релативистката критика, такава, каквато е била практикувана в миналото и то не съвсем без основание; просто се връщаме към догматичната изходна точка, която е породила като реакция разрастването на релативизма.
Нужно е да продължим и да се спрем на самите категории, които тези твърдения предполагат. Още от първото изречениие на книгата си Финкелкро, цитирайки Жан-Люк Годар, който цитира Брис Парен, противопоставя всекидневния на мисловния живот; в своите следващи текстове той се позовава на Хайдегер и вижда контраст между калкулиращата и медитиращата мисъл, или между техническия и екзистенциалния интелект. Питам се дали тази опозиция - при която лъчезарното изкуство е антипод на всекидневната сивота, неразбраният творец си блъска главата в "еснафската публика", а поетическата метафора скъсва с всекидневния език (на "универсалния репортаж", казвал Маларме) - не е романтическо наследство от съмнителна полза, получено през Хайдегер. Питам се дали истинската алтернатива не е по-скоро между възгледа, според който мисълта и всекидневието се противопоставят и изключват, и възгледа, където те могат да се проникват и обогатяват взаимно.
Идеалния образ на първия възглед открих, струва ми се, в къщата, която Томас Джеферсън, бъдещия президент на Съединените щати, си е построил в Монтичело, Вирджиния. Този красив дом, осъществен по замисъл на самия Джеферсън, позволява да се избегне всякакъв допир между материята и духа. Нямало начин прислужниците и готвачите, жените и децата да се сблъскат с мъжете, посетители на собственика, които така можели спокойно да говорят за политика, изкуство или философия; дори на масата им се сервирало, без прислугата да се показва, благодарение на изобретателна система от въртящи се бюфети. На този аристократичен идеал за разделение между възвишеното и низкото аз в себе си - може би от началното си възпитание в една крайно плебейска страна - противопоставям идеала за хармония между материалното и духовното, между екстаза и всекидневието.
В романтическата епоха поетите са се смятали натоварени с върховна мисия, защото в собствените им очи тяхната дейност е имала изключителна стойност: в изкуството виждали познание от висш порядък, защото, вместо да следва утъпканите пътища на разума, то целяло да достигне до екстаз, като по такъв начин разкривало една втора действителност, недостъпна поотделно за сетивата и интелекта, по-съществена и по-дълбока от първата. Посредством постулата за двете реалности - едната обозрима и посредствена (или "чужда"), другата невидима и съдържаща всички добродетели - този възглед се родее в дълбочина с вековната европейска традиция на манихейството, която осъжда долния свят, за да прославя отвъдния. Втората, автентичната реалност сакрализира компенсаторно изкуството, неговия царски път. В зората на романтизма Шатобриан долавя точно политическите последици от подобно йерархизиране: "Няма съмнение, че пълноценно използва умствените си способности само този, който е освободен от материалните житейски грижи; а от тези грижи човек е освободен напълно само в страни, където изкуствата, занаятите и домакинските занимания са поверени на роби".
Последиците от този романтичен възглед върху нашето възприемане на изкуството и красивото са твърде сериозни. Следвайки манихейската си нагласа, теорията продължава да изгражда една втвърдена йерархия, непроницаема преграда между високо и низко; в резултат на това се стига до прогресивно стесняване (и "пречистване") на естетическата област. Модерните философи от Ницше насам извличат есенцията на изкуството от няколко творби единствено, оставяйки другите на тяхната посредственост. Изкуствата обикновено се свеждат до едно-единствено (поезията или музиката, според случая); западният модел се използва за обясняване на художествените практики по целия свят; заради така наречените канонични изкуства се забравят неканоничните. Така в теорията вече няма място - защото биха я опровергали - изкуството на облеклото или на пейзажа, грънчарството и калиграфията, фотографията и опаковката, пиенето на чай като церемония и подреждането на цветя.[...]

Творби и дейности

Книгите безспорно ни правят по-учени. Би могло да се твърди, че те ни помагат да станем и по-умни, а, от друга страна, и по-щастливи; да приемем за момент, че е така. Правят ли ни по-добри? Въпросът от своя страна ни препраща към един по-общ проблем, който някои биха счели за остарял: в какво се състои човешкото съвършенство? Би било проблематично да поставим знак за равенство между "по-образован" и "по-добър": не сме ли срещали всички ние хора, които са чели много книги, много романи дори, но те съвсем не предизвикват нашето възхищение? Наистина ли, както смята Йосиф Бродски, "е по-трудно да стреляш по себеподобния, ако си чел Дикенс, отколкото ако не си го чел"?
Когато Салнав пише: "Комуто са липсвали книгите, ще му липсва винаги и мисленето", или "Книгата е другото име на процеса на хуманизация на човека", тя с основание може да се позовава на Просвещението; би трябвало обаче веднага да напомним, че то съдържа две противоречащи си тенденции и че Салнав избира Волтер срещу Русо. Кант, който избира обратното, пише (в един посмъртно публикуван откъс, цитиран от Голдшмит): "Чувствувам у себе си жажда да позная всичко, пълно желание да разширя знанията си, радвам се на всеки напредък. Навремето смятах, че всичко това може да прослави човечеството, а невежия народ презирах. Русо ме изведе от тази заблуда. Това измамно превъзходство се изпарява, започвам да уважавам хората." Известно е мястото, което Русо отрежда на изкуствата и науките в развитието на обществото; Кант остава верен на него, заявявайки, че "крайното стъпало", до което трябва да стигне човешкият род, след като се е "култивирал" и "цивилизовал" максимално, е да се "морализира".
Защо говорим тук за морал? Защото човешкото същество е изначално социално и самата човечност на индивида произтича от множеството на хората. "Човек става човек само сред хора", казва убедително Фихте, ученик на Русо и Кант. Човешкото се гради върху междучовешкото, а моралът (ако за момент оставим философите от Просвещението, ще добавим и любовта като превъзмогване на морала) обозначава съвършенството в човешките отношения. Затова нито културата, нито четенето са достатъчни, за да стане човек добър: да не забравяме, че Нерон е имал за наставник Сенека, а Мао познавал добре класиците.
Човешките взаимоотношения като че ли не са намерили място в идеалния свят, обрисуван от Салнав, свят населен от тълпа самотници. Говорейки за обикновения, изпълнен с лишения живот на една своя баба Олга, Салнав отбелязва липсата на творби и заключава: "От работата й не е останало нищо". В тази светлина децата спадат към "животинската гледка" и техният живот е просто редуване на писъци и сън; родителите пък са неизменно капнали, въпреки че децата са за тях единствената възможност да надхвърлят себе си. Ако се позовем на Хана Арент, чиято антропология вероятно е използвана тук с категориите работа и творба, над тези категории, на върха на човешката дейност тя поставя действието. Животът без действие - а не без творби - престава да бъде човешки, "защото не протича сред хората". Човешките същества стоят над книгите - такава бе и поуката на Давид Русе. Книгите, подредени на лавицата, не са единствените следи от човешкото съществуване. Работата на Олга е била нейният начин да се грижи за другите и да ги обича; това не е нищо. Майка ми беше като Олга: никаква творба, безмерна обич; не смятам, че животът й е минал напразно. [...]
M
одерната "житейска нищета" според мен се дължи по-малко на липсата на книги, отколкото на загубеното усещане за живот, последица от дехуманизацията на хората. Инструменталният модел завладява човешките отношения, а стремежът към ефективност взема превес над радостта от отделните човешки същества. Социалният конформизъм, еднообразието на образите, излъчвани от медиите, ограничават свободата ни, а следователно и самоличността ни. Ние редуваме функционалните жестове с моментите на осамотяване и отдих; а нито в едното, нито в другото се интересуваме от другия, нито се радваме на съществуването. Ние сме социални същества, но живеем зле своята социалност: тук според мен е източникът на завладяващата ни неудовлетвореност. В това отношение традиционната общност осигурява на своите членове по-силно усещане за съществуване.
Чия е грешката? На всеки, разбира се; твърде лесно е да се скрием в ролята на чиста жертва. Отговорностите обаче растат колкото повече участваме в самоуправлението или във властта: възможностите нарастват едновременно със задълженията. Най-голяма отговорност носи нашият елит - политическият и икономическият, но така също интелектуалният или медийният. Не е все едно дали обществото се възприема като механизъм за повече рентабилност или като мрежа от индивиди, които се стремят повече към признаване на своето съществуване, отколкото към увеличаване на покупателната си способност. Нито работникът, нито чиновникът или търговецът ходят на работа единствено заради доходите, защото работата им ги утвърждава и като социални, т. е. човешки същества; там те получават уважение от другите и се учат на себеуважение, без което развлеченията и отдихът нямат особена стойност. Икономическата ефективност е средство, не цел: общуването между човешките същества е цел, а не само средство. Следователно трябва да се освобождаваме от погрешните представи за социалния свят: те косвено са причина за неговите безизходици.
А къде тук е мястото на културата? Както знаем, днес тази дума има две значения, антропологическо и педагогическо, културата като традиция и културата като формиране (Bildung). В някои отношения тези две значения не само се различават, но се и противопоставят: формирането е освобождаване от традицията. От друга гледна точка обаче могат да се посочат общи черти, оправдаващи употребата на същата дума в двата случая. Тогава културата се явява средство за организиране на света, за неговото разбиране; тя ни позволява да влезем във взаимодействие с него и с другите хора. За това допринасят и масовата култура, и високата култура; човешкото същество не е нито вярно копие на традицията, както искат консервативните умове, нито tabula rasa, бял лист, върху който да се напише всякаква формула, както претендирали някои революционери или авангардисти. Самото училищно образование преодолява самостоятелните две значения на думата култура: то ни запознава с традицията и в същото време ни учи как евентуално да се освободим от нея.
Проблемът наистина е в това, че една значителна част от нашите задоволени общества оказва отпор и на двете форми на култура: тя е загубила традицията, без да е получила образование. Повтарям казаното в началото: декултурацията е истинска опасност. Без култура светът губи смисъл, дори ще престане да съществува. Не бива все пак да забравяме, че това общо ядро на двете "култури", наричано от Марсел Конш "съществена култура" - "познаване и владеене на общия език", който ни позволява да разберем света и да се обърнем към другия - е по-важно от "специфичните култури", които могат да се добавят към нея, например литература, изкуство или философия.
Творенията на човешкия ум създават само една част от културата; в същото време те са нещо различно и нещо повече от нея. Като въплъщение на красотата, те правят света по-добър, а като търсене на истината ни позволяват да го опознаем по-добре; не бихме могли да кажем същото за всяка "културна практика". Следователно те допринасят ние да станем по-добри и може да се каже, че в това се състои социалната функция на писателя; но те не винаги правят това и другите човешки дейности водят до същата цел. Човек може да обича страстно литературата, без да смята, че извън книгите няма спасение.

Цветан Тодоров

Превел от френски
Стоян Атанасов