Западът през погледа на Запада

Самият термин Средновековие във високомерна самонадеяност на първоначалното си значение е безсмислица, сътворена от горделиво невежество... Ж. Шайе. (с. 91)
Можем да схванем същността на академиите (обединения на увлечена в изкуството публика) само чрез "водачите на играта" - меценатите. Шестнадесети век е свидетел на множество такива просветени и верни на каузата на изкуството умове. Все пак тяхното отношение издава политическо пристрастие, защото нищо не е така благоприятно за престижа и не осигурява макар и крехка стабилност, както умело ръководената културна програма (с. 159, Мари-Клер Белтрандо-Патие).
Несъмнено знаем, че историческата истина е мит - ние можем да се доближим до нея, но не и да я постигнем изцяло, тъй като нашето познание за миналото са фрагментарни и частични (410).
Из "История на музиката", част 1. Съставител Мари-Клер Белтрандо-Патие. Научна редакция Наташа Япова. Издателство "Музика". С. 1997

Разказва ни се една история - Историята на западноевропейската музика, съставена от френската музиковедка Мари-Клер Белтрандо-Патие: Първа част - от грегорианския хорал до зората на романтизма. Разказът е увлекателен, със силно личностно присъствие на девет най-видни френски музиколози (споделям съждението на Егебрехт, че историята не се пише сама, тя се разказва от някой Аз за някой друг Аз - читателя; и всяка нейна дума е "селекция, склонност, начин на живот..."). Отчетливо изразено е и авторовото желание да се потърси "Аз-ът" на читателя в най-интересуващия го аспект, който някой по-безстрашен би нарекъл "приложен": приканване към "най-активно разбиране" и "автентично и пълноценно слушане на музиката". При това на онази музика, която е "непосредствено заобикалящата ни среда" (потвърждение за това ще ни даде всяка справка за концертния репертоар на който и да е софийски сезон). Но Историята заявява и намерение, което звучи особено странно в контекста на нашенските изследователски претенции: тя цели да дава повод за размисли, да поставя проблеми, дори с риска да не разполага с отговори... След преживените години на категорична, студена и непоклатима монологичност, с претенции за истинност, гарантирана от един-единствен "правилен" исторически метод, тази диалогична нагласа действа толкова ведро, спокойно, дружелюбно...
Всъщност не би могло да се оспори, че авторите и в тази История са единодушни в най-общ методологически план. Защото разказът им е главно за самата музика и нейното развитие, разбирано като движение, в неутрален в оценъчен смисъл план; като движение на собствено музикално произлязлото, със свои конкретни естетически послания. При това не може да не се възхитиш на усетите за вътрешен баланс в същностната информация (очевидно градени върху знание за музикалноисториографското развитие от XVIII в. насам без железни прегради!). Тълкувателски усет, който включва в традиционното познавателно отношение онези нюанси на "биване в историята", толкова необходими за съвременната музикално-историческа нагласа.
Разбира се, една съвременна история на музиката, на гребена на музиковедския професионализъм, не би могла да пренебрегне "външния" фактор в музикалното движение. Историята отлично разкрива сложното духовно и културно поле, което въздейства върху музикалната иманентност, избира, определя нейни развойни потенциали. Но социалният аспект (наред с политическия, географския, философския, естетическия...) присъства без познатата ни стряскаща класово ангажирана оценъчна категоричност. При това с онази свидна (пак за нас!) многоаспектност, засвидетелстваща, бих казала, вдъхновено уважение към факта, документа, събитието - в музикални, но и в литературни, иконографски, археографски, органоложки измерения. Впрочем тази История като книга има и специални иконографски претенции. Внася се "триизмерност" в разказа - чрез разнообразни по акцент информационни допълнения в различни шрифтове, различни текстови разполагания (например енциклопедичният тип информация се въвежда главно в карета извън основния текст). Ето една възможност да преценим предимствата на синтез между историческото и енциклопедичното изложение, при това съчетани с добре обмислени албумни възможности - чрез многобройните илюстрации (жалко, че техническото им изпълнение пази сегашното ни българско ниво на очевиден издателски финансов недоимък).
В Историята - естествено, се периодизира. Следват се утвърдени периодни определения: средновековният свят (1), ренесанс (2), бароково и класическо изкуство (3). Но онова, което не е утвърдено (е, отново у нас: дори и в сега действащи учебни програми по история на западноевропейската музика), е периодното съотношение. Защото Средновековието не се гуши виновно между подробни, макар и несигурни знания за предисторическото време или за древните цивилизации, и тържествения фанфарен разказ за Ренесанса (не съществуват ли в този смисъл остатъчни следи от бившите ни атеистични агресивно-оценъчни нагласи?). В рамките на тези три основни блока знание се разгръщат фино изградени авторови исторически конструкции, с красиви в точността, а и в изящността си (по френски!) тематизации, стилистически дефиниции, акцентни разпределения. Удоволствие е за съвременния български читател да открие намесите на фолклорното в музикалното развитие просто като ароматен "дъх на детелина", без обичайните натрапчиви оценъчни внушения в посоката на музикалната "демократичност". Социалният аспект е преди всичко функционален и елегантното му разкритие, сближено с важни конкретни факти и обществени ситуации, звучи за съвременното българско съзнание не само увлекателно, но и поучително... А с каква изчистена и стройна убедителност се разкрива сложният процес на взаимоотношение между църковно и светско, просто и сложно, елитарно и масово... Разказ, в който Ренесансът има силно, но без ценностни преувеличения конкретно музикално разкритие. Несъмнено бароковото време носи подчертан акцент, с убеденост, че барокът - разбиран като духовна нагласа, намира особено пълно и вярно проявление именно в музиката - като изкуство, освободено от материални зависимости (за разлика от архитектурата или декорацията например...). А класическият период, изведен плътно от предходното, се характеризира с внимателно вглеждане в рисковете на терминологията. За да се стигне до "зората на романтизма" - време, с което - според авторката Доминик Патие, започва "самотата" на твореца, който винаги е неразбран от публиката, но който вече не се нуждае от одобрението на слушателите (задължително и естествено за целия XVIII в.), за да композира... Историческият разказ, отсенен от коректно изразени авторови пристрастия, несъмнено е професионален. Но е намерена онази умерена степен на професионализъм (една наистина трудно достижима мяра?!), която приобщава и по-широка читателска аудитория. А професионалистите ще открият - в рубриката на "второстепенното", всъщност целостта на питателната среда, в която съществува геният (а уважението към него в Историята е очевидно...).
Ще се опитам да завърша с онова, с което може би трябваше да започна тази моя квазирецензия. Защо, за Бога, областта на знанието за музиката трябваше да изчака почти десетилетие - след началото на стихийно разразилото се духовно възраждане в издателската практика, бързо наваксало табутата и изравнило се с най-новото в областта на съвременната хуманитаристика? За да се появи първата от повече от половин век насам преводна история, която ни представя западноевропейската музика, видяна през традицията и нагласите на самата Западна Европа след разбираемо доскоро, продължило прекалено дълго (до втръсване!) интерпретиране на Запада от европейския Изток (далеч съм от мисълта да омаловажа ярките индивидуални прозрения в руското историческо музикознание). Защо отново музикознанието "закъсня", изчаквайки поредното хуманитаристично натрупване. Ето повод да се опитам да конструирам някои основни според мен български следствия от големия издателски факт. Исторически погледнато, музикознанието ни е чувствително и крехко израстване в духовната и културната ни традиция (то усвоява устойчиви позиции на съвременната наука едва през 30-те години). И това е така, защото - за разлика от европейския Запад, в нашия регион (източноправославен, балкански) музикалното самопознание, самоосмисляне остава почти до нашия век богословие, Богопознание. Да сравним например византийския XIV в. със западноевропейското Арс нова. Ще открием, че както там, така и тук ключови са общи понятия ("дулчитудо" - "калофония" = сладкогласие: "субитилитас" - "псалтики техни" = нотационна и музикална изтънченост). Източноправославният музикус - Йоан Кукузел, подобно на своя западноевропейски колега Филип де Витри, познава отлично науката за пеене (музика), бидейки обаче същевременно и виртуозен изпълнител, учител, редактор - на певчески книги, невмеви записи. Но освен всичко това той е и монахът аскет и в своето благочестиво смирение създава музика, която в своята изкусност остава инструмент на човешкото обожение. Изтокът прави своя избор - запазва музиката-култ, вместо да се насочи - както прави Западът, към музика-култура (по Лоский). Поради това волята на човешката творческа ипостаза (в богознанието, но и в човекознанието) усвоява възможности за избор - и то в музикален език не само на инкарнацията, но и на "радостта" (Ронсар), едва в зората на нашия век (хайде да проследим кога музикално-историческото съзнание за старо и ново усвоява съвременни смисли: колебливо ще стигнем до времето на Възраждането...). Затова и разкритията на френските музиковеди в Историята им са разкрития и за нас, за самопознанието ни като европейски различни - но не в смисъл на противопоставяне, а на взаимодопълнителност. А нима такова самопознание не ни е особено нужно сега? И тук виждам и голямото място в българското музикознание на така добре защитената във френското издание "приложна музикология", разбирана като експерименти за реставриране на ранна музика от недостатъчно експлицитни нотни записи. Та нима можем да узнаем себе си без знанието на самата музика в продължение на хилядолетието от IX до XIX в.?
Но за да реставрираме това все още енигматично музикално наследство, са необходими опити от мнозина, на свой ред заели се да запълват мозайката на средновековното ни знание, при това - без все още тегнещите идеологически, но и романтични пристрастия. И защо това да се прави само в рамките на националното ни развитие, а не в обхвата на културната традиция на региона? Хайде да не подскачаме възмутено при заявка на такава възможност, а внимателно да помислим. Френската история на западноевропейската музика не ни ли подсказва отговор?

Елена Тончева