Депресивната материя

Валентин Колев: Юбилейна изложба в галерия"Ромфея", Пловдив.
Известният ни художник, довчерашен зам.-ректор на Художествената академия, вече професор, вече е на 50. Както се възклицава в такива случаи: Не може да бъде! Сякаш бе вчера, когато наричахме Вальо и неговото поколение "млади художници". Наричахме ги без доза снизходителност. Те бяха млади в прекия и преносния смисъл - по възраст и с находките си. Дори от днешен ъгъл да ни изглежда смешновато колко превъзбудени бяха, как трескави изглеждаха техни платна, графики и пластики, сякаш направени с временно разрешение. Защото помним добре: бе време, когато максималната стагнация в литературата се компенсираше с охлабена примка в живописта. Това личи до ден днешен: литературата е с помътняла глава и се чуди какво да измисли, след като никой не й пречи, докато живописта си върви по утъпкан път.
Ако в изкуството на В. Колев настъпваха промени, те се дължаха на обичайното у един тачещ се творец: на вътрешни подбуди. След като той сам и зрителите разбраха кой е Валентин Колев, не можеше да го промени нищо. А това се разбра доста рано. В експозицията има една работа от 1965 г. и е ясно какво е нейното място там: да се жалонира нещо като път. Аз съм виждал и други ранни творби на г-н професора и изводът, който ще направя, не е рискован: от тогава до днес той измина плавен път, без сътресения. Той бързо определи облика си и нататък му остана само да го дооформя, да добавя и леко да го модулира. Водещо място в този път, в светогледното начало на художника зае поетичната визия. Не бих казал, че Колев е поет в живописта и акварела (той има и графики и карикатури, непоказвани на юбилейната изложба), а той е просто художник с кристално поетично чувство. То моделира както софийски, нюйоркски и сеулски пейзажи, така и интериори и голи тела. Модите сред младите художници, мнозина от които пръхтяха като бичета покрай хватките и журналистите, го докоснаха слабо или никак. затова няма да забравя преди години неговата изложба в есенен пловдивски двор, където видях Валентин Колев с утвърден облик, покрай който вихрушките са минали и заминали.
В творбата от 1965 г. (пейзаж) виждам една пластична материя някъде между Светлин Русев и Найден Петков (всички знаят тяхното неотразимо въздействие върху учениците им). На тази материя обаче й предстои Колевска съдба в изкуството. Тя ще се изявява само като цвят или в геометрични вертикали. Това старо, класическо правило на модерната живопис у добрия художник е личен избор, плод на личен манталитет. Сякаш картините на В. Колев си ги гледал другаде, но не си ги видял у никого. Устойчивата плът на света се е депластицизирала и изгубила същината си в багрените форми: една истинска депресия на материята. А професионалният опит знае, че това се получава с дълга обработка на картината. Сякаш световете се събират в един. Понякога оставам с усещане, което може да ме подведе - че гледам монохромна живопис. А тя има сигурно друго название - примерно компактна. Всяка физиономична вещ - предмет, лице или тяло - губи идентичност, потъва в тази компактност или по-скоро - мъчи се да изплува безформено, някак тайнствено и като привидение.
Мотивът "Стена" е идеално съответствие на такава живописна поетика. Стената (дуварът) събира цветове, въздух, природа, сезони, промени, модулирани от "неизвестния творец" в общ план и въздействие. Така се интерпретира тя и в българското изкуство. Не знам дали неин откривател е майсторът на голям цикъл "Дувари" Найден Николов от Габрово, или по-младият от него Валентин Колев. Николов бе суров и драматичен в трактовката, Колев е пловдивчанин - не с левантийска щедрост на багрени лудости, но с интерпретации на цвета, близки до пловдивчани. В една картина видях реплика на Димитър Киров.
В тънкостите на поетичната естетика у В. Колев уверяват и няколкото акварела. Те са част от експозицията му преди месеци в "Ирида". Там за пръв път видях показаните и тук три старинни вертикални творби. Те са работени върху хартия, която е особена румънска изработка за графика, за висок печат. Вальо решава да я обработи другояче, с водни бои, които буквално променят, мачкат хартията и изтръгват от нея живописни ефекти, сродни с китайските свитъци. И акварелите, и "източните вертикални свитъци" очароват с естествен поетичен дъх, с който така сме свикнали от творбите на вече петдесетгодишния маестро професор.

Енчо Мутафов