Неотдавна на три етажа на "Шипка" 6 бе подредена изложба, озаглавена "Картината-98". Тръгнах от последния етаж надолу, за да улесня движението си, забравяйки напълно за обратната градация, използвана при аранжирането на творбите - по правило най-добрите, наградените платна се разполагат на първия етаж. Затова началото на моята обиколка поднесе на непредубедените ми очи може би най-сериозните проблеми, които стоят при изработването на концепция, отстояването на критерии и осъществяването им в изложбите на СБХ. Лесно е да се хвърли вината върху инерцията от времето на ОХИ-тата, която продължава да влече както творците, така и организаторите. Това е най-експлоатираното мнение, многократно заявявано и от изкуствоведи, и от художници, това е "наследството", срещу което всички негодуват - най-вече с присвиване на рамене. Проблемът е точно в това скриване зад широкия многоличностен гръб на съюза: всички сме съгласни с необходимите промени, но всеки от нас не би могъл да направи кой знае какво. Като че ли на този принцип е и участието в изложбата - получава се потъване в масовостта, което позволява показването на платна дори от 1991 г. Допълнителен фактор за "удавяне" е броят на представените творби - по две или три от автор.
Не бих си позволила оспорването на опитите, експериментите, те са част от "трънливия път към славата" и тяхната слабост и несъвършенство бележат работния процес на всеки творец. Те биха стояли на място под друго заглавие и в друга зала може би. Нали затова е концепцията - да защити художника и творбата му в определена изложба. А по етажите на "Шипка" 6 има много беззащитни творби. Ако целта на организаторите (кураторите) е да се потърси провокативност чрез смело разтваряне на вратите към "кухнята на художника през 98-ма година", опираме за жалост до първичния критерий - личната творческа мяра, която би трябвало да е бариерата, предотвратяваща смущаващите моменти в тази изложба. Би трябвало, но в много случаи не е такава.
За да защитя субективизма на този текст, ще отбележа поне някои автори, които не трябва да се чувстват обидени от горните редове. Защото все пак ми останаха очи да забележа семплия, деликатен портрет на момиче от Цветанка Тошева и един натюрморт, работен леко, почти ескизно в светла синьо-зелена гама на Николай Добрев. Димитър Петров показва, че пластичност и експресивност може да има и в монохромността. Дарина Янева представя огледално-гладки повърхности, наподобяващи въздушен слой, под който прозират плътни, масивни обеми. Даниела Ляхова потвърждава, че минимализмът е актуален подход, когато е стилово овладян и духовно преживян. Долорес Дилова е преминала към "по-оптимистичен" колорит и ново конструиране на образността. Албена Шенковска демонстрира "излизане от формата", което стои интелигентно и промислено. "Рекламните табла" на Росен Тошев, иронизиращи занаятчийското му умение, пораждат усмивки - развеселени от идеята и натъжени от последвалите я мисли. Погледът към "Композиция"-та на Андрей Даниел се радва на богатството от смисли и интелектуални каламбури като подарък за зрителя, приел първия етаж за завършек на пътя си. Министерството на културата е дало награди на Николай Каранфилов и Божидар Бояджиев. Стоимен Стоилов получава наградата на СБХ. Наградата на фонд ПИБ получава Надежда Ляхова. Нейните "Ламаринени дупки" носят усещане за друга материалност - и като формален изказ, и като изобразителен проблем.
Ще завърша с произведението на Илиян Лалев - очарователно и същевременно емблематично за съвременния художник. Опаковани и затворени, "скрити" в дървената каса за транспортиране, картините му все пак са достойно "представени". И материализират своеобразните оптимистични съмнения на Илиян Лалев: "Дали е дошъл краят на картината, или нейната конвертируемост като художествено средство ще продължи?" А може би за финал ще е по-подходящ цитат от Божидар Бояджиев, макар и тенденциозно подбран: "Важно е да се узнае как този естетически миш-маш говори на ценностната система и какво от това."

Ивомила Иванова