Под сдържаността на "Пепел върху пепел" от Пинтър, така както е поставена от Димитър Гочев и Анри Кулев в Бохумския театър, се крие много енергия. Това е енергията на кошмарния сън.
Този текст и този спектакъл могат да бъдат разказани, но не могат да бъдат еднозначно тълкувани. И не толкова поради някаква нечута сложност на пиесата, а поради принципната недоисказаност, от която е изградена. Всякакви опити за рационално наблюдение на видяното могат да бъдат аргументирано оспорени. В капаните на думите не се хващат елементи от пъзела на смисъла. Капаните преливат от страх, погнуса, натрапчиви видения, тревожна необяснимост, някакво буквално телесно усещане за зло.
Всеки зрител попълва недостигащото му със собствения си емоционален и социален опит, със собствената си неустроеност и неудовлетвореност, но и със спомените за усещанията от своята позабравена щастливост, от онези мигове, когато му се е струвало, че е някак по-лек, че тялото му е изящно и свято, че в някакъв отдалечен Дорсет въздухът е бил необичайно светъл и прозрачен.
Само че всичко това е било преди. Сега "можем само да приключим".
И двамата персонажи приключват, по-точно, искат да приключат с различни неща. Девлин (Хайнрих Щаделман) - с усещането за край, Ребека (Хенриете Тимиг) - с лъжите, самозаблужденията, с опитите за забрава. Никой не успява да постигне по-голямо равновесие в края на спектакъла, и тогава разбираме проклятието на тези може би ежевечерни "разговори" между двамата: "Пак, и пак, и пак. И още веднъж можем да приключим. И пак, и пак. И още веднъж." Защото в "опитомените" битки зад френския прозорец няма победител. Няма и жертви - бърза да ликвидира възможната сантименталност авторът, защото дава на Ребека съзнанието, че "Не си жертвата, а причината за това."
Затова изкуплението е невъзможно. В техния свят - сега не пишем за нашия - Бог е загубил "почвата под краката си" и ритуалната чаша с кръвта Му във финала се пролива недокосната по бялата покривка. (И пак тогава, към финала, виждаме, че чашата е извън отреденото на персонажите пространство. Тя е отвъд стаята, отвъд затворения им свят.)
Спектакълът започва като странно видение на безгрижна хармония. Малкото спретнато пейзажче зад огромния прозорец е от два елемента: добре поддържано лабиринтче от храсти и по детски ведро небе. Бавно (няколко минути) и някак неумолимо се затваря изходът навън, едва доловимите силуети на двамата персонажи са неподвижни. Всичко е неподвижност и извънвременност. Осветлението на единствената цветна картина става залезно. Рамката на картината някак онорично отнесено пресича странен, изящноудължен покрит силует. Когато той се обръща към мрака на стаята, започват да говорят персонажите. Когато през съзнанието им премине Смъртта (Светла Иванова в рецензията си за този спектакъл назова фигурата "ангел хранител на спомените в нашата памет" и има достатъчно основания за това), Девлин и Ребека напускат вцепенението си и започват своите "приключвания". Битката между тях, между различните реактивности на телата и съзнанията им е циклична, ежевечерна, вечна. Тя е изградена от неизбежимо, но и пожелано насилие, от ограбена, но и извратена еротика, от хипнотичната садистичност на по-силния, но и от моментната сладост да бъдеш слаб, от гузности и мрачни помисли. В нея телата се борят с нежеланите пропадания на паметта, но и копнеят за бягство по заледените улици на безпаметността, истериите в нея са единствените индикации за живост... Въпросите, отговорите, накъсаните монолози, думите, жестовете, мълчанията - всичко наранява, зарежда с напрегнатост целия обем на стаята, всичко е обречено да не намери изход навън, да остане, да остава тук, сега, при тях, между тях и да покрива с пепелта на невъзможното успокояване и помирение (със света, с другия, със себе си) пепелта на предишни невъзможности, илюзии, утопии. Затова всяка стъпка в лаконично подреденото пространство, което обитават персонажите, и волно, и неволно предизвиква коварни, непредвидими завихряния, които се утаяват след време, за да бъдат в следващия миг отново и отново във въздуха.
Заедно, тези двамата поне, не могат да постигнат покой.
Ето какъв спектакъл ни показаха режисьорът Димитър Гочев и художникът Анри Кулев. Един сън на разбити съзнания, които отдавна вече знаят как се живее в пустиня, които знаят, но не могат да свикнат (повече тя, може би, все още и той) с усещането, че през процепите на привидната подреденост на живота им неумолимо надничат демоните на всичко недоизказано, недопомислено и недочувствано.

Никола Вандов