Лунният пейзаж на паметта
...Баналност до Баналност...
Do you remember
do you no I don't
"Пейзаж с аргонавти" (Мюлер)

Не мога да спя. Няма луна. Толкова е тъмно.
"Лунна светлина" (Пинтър)

Спектакълът на Димитър Гочев "Пепел върху пепел" от Харолд Пинтър, с който той гостува у нас, би изненадал онзи, който познава разтърсващото въздействие на неговия екстремен, опъващ пределно границите на отчаянието, театър. Неговите, например, "Войцек" или "Госпожица Юлия". Радикализирайки патологичното, те изригваха от дълбините на задръстената с метафори и утопии яма на човешкото. Естетизираните късове, хвърчащи по сцената, скептично завихряха и бясно удряха както по романтичното обожествяване на човешката природа, така и по конструкторите на разума. Изобщо шибайки оголения нерв на емоцията, режисьорът разпалва жестокостта на театър, оживяващ в сблъсъка с и преодоляването на телесното, празнуващ в делириумния танц на мрачни желания. Димитър-Гочевият театър отваря уникално място за своя бесен танц. Отваря го на границите, отвъд границите на текста, в напрегнатите от него емоции и желания на тялото, в дремещата в пукнатините на един хоров Аз, лудост.
Гледан в контекста на това знание, "Пепел върху пепел" е като неизвестен разказ на Достоевски. Странен и непознат. Спектакълът е като затишие пред буря. В него е съмнително, непривично тихо. Изхвърлил познатия, приплъзващ се в значенията на казаното Пинтъров хумор, Димитър Гочев е потопил спектакъла в тишината на паузите, в мъртвата тишина на невъзможния разговор. "Какво каза?", пита в началото непрекъснато Девлин. Затова и ритъмът на представлението е като забавено дишане. Спомените, които разказва Ребека (Хенриета Тимиг) не запълват, а отварят мъртвите пейзажи в пропаданията на човешката памет. Дори опитите й да изкрещи кошмарите си, заглъхват в сякаш мъртви крясъци. Телата на двамата се движат по сцената безтегловни като в лунен пейзаж, още повече внушаван и от изключителната английска градина на Анри Кулев (сценограф на спектакъла), разположена в дъното на сцената. С разтварянето и затварянето на вратите на тази градина се разтваря и затваря самото представление.
Димитър Гочев е разпънал Пинтъровите паузи, отваряйки невидими обеми в пиесата, разгъвайки бавно и хладно лунния пейзаж на паметта. Фактът, че споменът за насилието може да изплува в хладен кошмар и да потъне в баналността на разговора, би могъл да прозвучи в представлението крайно и да въздейства чрез силната емоционална вълна на трагично оплаканата загуба. Но отказът от подобен подход и изборът на хладното описание сякаш не по-малко жестоко фокусират вниманието върху "една действителност отвъд човека", както писа Мюлер.
Актьорите също са стегнати в хладния, твърд контур на образа, в чистия жест и почти механични реакции. Особено чисто и овладяно театрално е изпълнението на Хенриета Тимиг, разположено между механиката на кошмара и ежедневието. Тъкмо тази хладна, ленива наблюдателност и описателност, нагло граничеща със скуката, може да влуди или да отблъсне зрителя. В скута му е хвърлено описанието на един проблем (банализираният в ежедневието му от морални афектации и политически спекулации проблем за паметта), с който той трябва да решава какво да прави - да го изхвърли или не. Оттук насетне всички упреци към спектакъла са очаквани от самия него и оправдани: за това, че не разиграва проблема с познатото Пинтърово чувство за хумор; че дори не радикализира и морализира загубата на памет; че самото ровене в нацисткото минало се е банализирало; че не изненадва etc.
Напомнящ отглас от "Последната лента на Крап", с този спектакъл Димитър Гочев поставя Пинтъровата пиеса като сценичен етюд върху темата, мощно разгърната у Бекет: за невъзможността да се построи кохерентен биографичен разказ, изобщо за невъзможността да се възстанови споменът, за разпада и пропаданията в припомнянето на преживяното, за говоренето, сглобяващо в игрите на спомняне всеки път различен аз. С "Пепел върху пепел" Пинтър разиграва парчета от разпадащия се спомен на Ребека, изплуващи в тишината на банален разговор. Гочев се е заслушал в тишината на този разпад.
Гастролът на това негово представление беше възможност и за българския зрител да се заслуша в тишината на пропадащите спомени и загледа в описанието на техния лунен пейзаж. Там не е интересно може би, но предпазва от тотална амнезия.

Виолета Дечева