Загубихме Атанас Натев (1929-1998)

Дългогодишен преподавател в Софийския университет, Великотърновския университет, Художествената академия, ръководител на секция "Теория на литературата" в Института за литература на БАН, директор на Народната библиотека, на Българския културен център в Берлин, със своята многостранна дейност проф. Натев имаше трайно и забележимо присъствие в нашата хуманитаристика и култура. Мнозина го познаваха от неговите трудове, лекции и медийни изяви. Мнозина имаха късмета да бъдат негови колеги, приятели или ученици.
Проф. Натев беше задълбочен и оригинален учен, автор на над двадесет книги и множество статии в наши и чужди научни издания. През време на академичната си кариера, продължила повече от четири десетилетия и половина, той остави сериозни приноси в няколко области на хуманитаристиката: теория на драмата и театъра, литературознание, естетика, социология на изкуството, теория на културата. Широките му възгледи и научната му почтеност го караха нерядко да прави това по начин, който за времето си е бил истинско предизвикателство, при това не само интелектуално.
Като гостуващ професор в Свободния университет в Берлин, в университетите на Бон, Залцбург и Кьолн, а до преди една година ¤ в Хумболтовия университет в Берлин, като член на Wissenschaftskolleg в Берлин и лектор в много германски и австрийски университети, проф. Натев допринесе не само за развитието на българо-германските културни и научни отношения, но и, както самият той би казал, за еманципираното ни участие в тях.
Ще го запомним с неизтощимата му работоспособност и вечния хъс за дискусии. Ще ни липсва кипежа, който умееше да създава около себе си, и куража, който вдъхваше. Щастливо съчетавайки изследователски, педагогически и организационни таланти, той беше изумително енергичен, когато решаваше, че някоя идея си струва да бъде подкрепена. За много от своите по-млади колеги той беше учител, съветник и приятел; вдъхновение и предизвикателство.
Загубихме Атанас Натев. Остава утехата, че можем отново и отново да се връщаме към това, което ни остави.

Катедра по история и теория на културата
Софийски университет "Климент Охридски"





Думи за Атанас Натев

Докато човек е жив, за оценка е рано, живеейки, той прибавя нови звена в хронологията и нови елементи в характеристиката си. Смъртта прекъсва хронологията, времето се свива в кръг, елементите се пренареждат и цялото се преструктурира по новому и завинаги. Идва часът, когато сред болката и скръбта от раздялата почваме да се питаме: кой и какъв е човекът пред нас, чието време е изтекло?
Първото, което поразява, вгледаме ли се в живота и делото на Атанас Натев, е неговата нестандартност. Не става дума за мащабите на таланта и творческото можене, или за кипежа на жизнената енергия. Не дори за житейските му избори (Натев записа философия, когато всички тичаха към инженерните науки, ориентира се към естетиката в най-тежките и объркани за изкуството години - ждановите). Нестандартно беше преди всичко научното мислене на Натев. Той си имаше една своя дума-находка (беше майстор на словесните находки и закованите формули); думата беше апостроф. Апострофът рязко нарушава инерцията на мисленето и показва опакото му. Стандартното мислене не обича апострофите, то тече в познато русло, повтаря изминати маршрути. И когато всички дълбаеха прилежно в постулата, че изкуството е отражение на действителността, Натев хвърли своя апостроф: теорията за контраадаптивната функция на изкуството. Изкуството чупи стереотипите у оня, който ги възприема, кара го да вижда света по новому, учи го на свобода.
Когато се ширеше шаблонът за масовидното, унифицирано възприемане на изкуството, Натев твърдеше, че възприемането на една художествена творба е съкровен, индивидуален акт, уникално преживяване, което неусетно, но неминуемо рефлектира върху светоотношението на възприемащия. Натев апострофираше още с дебютните си книги, когато дръзко се насочи към най-пренебрегваната изследователска задача (пренебрегвана, защото не можеше да се реши с привичния инструментарий): насочи се към спецификата на изкуството, сиреч към неговата самостойност и различност всред другите човешки дейности.
До подобни научни апострофи не се стига с описание на белези и факти, макар че този тип изследване е най-разпространеният. Натев беше дълбоко антиописателен, беше антиинвентаризатор. Художественият факт за него не беше и повод, за да отключи собствените си преживявания; той беше убеден антиимпресионист в работата си. Там, където другите виждат факти и явления, той виждаше проблеми, а проблемите искат анализ и чакат решение. В това беше силата му - да открие и сграбчи проблема, да проблематизира факта. Такъв тип мислене е по природа антидогматичен. И да искаше, Натев просто не можеше да насили природата си. Доказа го, а и го показа. Онези от вас, които са достатъчно стари, може би си спомнят втората му докторска защита, онзи двубой между проблемната и догматичната мисъл, блестящата демонстрация на това, какво може първата и какво не може втората.
Разбира се, творческото мислене се плаща - и днес, както и вчера; и при планово, и при пазарно стопанство. Натев също си го плати със забрани и заплахи, с разгромни статии, с уволнения и премествания. Но това са инциденти по пътя. Важното е пътят да е ясен и да води към нови предели.
И Натев вървеше по пътя си уверено, стремително. Удивителното е, че този роден теоретик беше реалист в практиката си, един бликащ от енергия реалист, пълен с идеи и инициативи, с хрумвания и проекти, които с шепи раздаваше и бързаше към нови хрумвания и инициативи. Той не се боеше от младите (не толкова често срещано качество у един ръководител). Напротив, сам издирваше и събираше студенти и аспиранти, насърчаваше ги, помагаше им. Той поддържаше дух на пълна свобода, търпимост и взаимно зачитане в секцията, която създаде и дълги години ръководеше. И не е негова вината, че само частично успя да осъществи желанието си да събере в нея най-талантливите млади хора, които излизат от Университета, и най-изтъкнатите литературни теоретици.
И един последен малък щрих: реалистът и прагматикът Натев, който предпочиташе да атакува препятствията не фронтално, без колебание се втурна преди години в самото гнездо на академичната ДС, за да спасява почти непознат нему млад колега. Този изблик на човещина и нравствен кураж е най-хубавият ми спомен за Атанас Натев.
Яркият, неукротимият Апостроф на българската литературна наука замлъкна завинаги, кипежът на идеите затихна, човешкото вълнение спря. Останалото, както казват, е мълчание. Но написаното е написано, казаното е казано и то продължава да говори с ехото на онази неизтощима творческа енергия, която го бе породила.
Не зная как се оценява днес равнището на нашето литературознание - ниско ли, високо ли, средно ли. Но твърдо зная, че такова, каквото е, то се крепи на основи, в които е вградено завинаги делото на Атанас Натев.

Искра Панова

13 ноември 1998 г., София