Изкуството online на Изток и на Запад

Разговор с Дмитрий Пиликин

Дмитрий Пиликин - художник, куратор, критик и организатор на художествени прояви в Санкт Петербург. За илюстрация на интервюто му са използвани работи от курирания от него фотораздел на Международното биенале "Изток - Запад: Spatia Nova" в Санкт Петербург, 1996

- Как и защо си в България?
- Отдавна се познавам с Лъчезар Бояджиев - от години се виждаме на различни срещи на Синдиката. Дойдох тук след срещата с него по време на поредната сбирка на Синдиката в Скопие.
Освен това аз винаги съм обзет от фикс-идеи. Сега ми се струва, че трябва да се обединяват усилията на източноевропейските култури. Доскоро фикс-идеята ми беше обединяването на културните полета на Москва и Петербург. Посветих й доста време, излагайки при нас почти всички най-известни художници от Москва. После, тази година, почувствах, че вече нямам необходимост да се занимавам с това...
- Защо, не успя ли да помогнеш?
- Напротив, напротив. Дори е удивително, че моите малки сили дадоха някакъв резултат. Май заради себе си го правех. Работата е там, че никога не съм се занимавал с живопис, а по-скоро с някакви други работи... И ми липсваше контекст.
- Това е близо и до нашата идея.
- Да, но 80% от петербургските художници са живописци. И това, което правех аз, никого не интересуваше. Без съответния контекст изпитвах ужасно разочарование - много се разстройвах от липсата на обратна връзка. Постарах се да работя за създаването на контекста и от това произлязоха всичките ми кураторски работи. Но не смея да кажа, че съм куратор, защото нямам такова образование. Не мога да кажа и че съм журналист - това сякаш стана случайно. Но винаги съм поддържал една свръхидея, донякъде неправилна, юношеска - не искам да имам учител. Не искам да се подчинявам някому и да бъда ученик, не искам да правя ученически работи. И всеки път, започвайки нещо ново, което можеше да се получи или не, мечтаех да съм велик художник. По този повод се сещам за интервю с Кабаков в едно израелско списание. Питат го: "Вие участвате в толкова много изложби, как става това?" И той казва: "Знаете ли, никога не съм го споделял, но всичко започва от великия страх, от мисълта, че досега съм успявал да излъжа, че съм художник, а ей сега ще ме разкрият". Ето, и аз сега попаднах в Германия - някой ме препоръчал. Избирал е не кой да е, а Каспар Кьониг. Разбирам как е избирал - ами това и това според политическата коректност, поканете руснаци, жени, да речем...
- Е, все пак едва ли изборът е случаен.
- Добре де, сигурно. Той идва, срещахме се... Те имаха снимки от мои стари обекти - от времето, когато работих с дърво. Та аз седем-осем години не се занимавам с това, а правя само виртуални проекти, но си казах, че няма да се замислям - като отида, ще видя на място. Оказа се, че имат всичко за камък - материал, добри инструменти. Така реших да направя каменна работа. И удивителното е, че я направих и дори я купиха. А после - винаги се страхувам от това, имаше една странна среща с главния архитект на Франкфурт. Покани ме заедно с двама немски скулптори да участвам в конкурс за неголяма пластика за централния им площад, редом с борсата.
- Това е вече свръхофициално.
- Да. Питах го - защо. Казва - да, във Франкфурт работят толкова известни куратори, биха могли да поканят, примерно, Ричард Сера. Но градът им не бил голям, работели много банкери, лошо се отнасяли към съвременната скулптура, не разбират за какво е, не я искат в града си. С голямо усилие търпели Борофски, макар работата му да е техен символ. Вярно, когато се огледах - стои навсякъде отчайваща скулптура, някакъв ужас, претенция за съвременност. А какво искат всъщност? Искали хората да разбират...
Отдавна имам идея за образа на човека след този на Бойс, след заека му. Аз предлагам патица, свързана с идеята за съществуването, за възможността да се съществува в три среди - вода, земя и въздух. Тръгнах по пътя може би на Майк Кели, когато той прави пластики "а ла детска градина". Направих нещо средно между патица и заек от 300 кг камък, след три седмици сечене мускули си направих.... Нямах никакъв опит. Имаше машинки всякакви, питах, ако не разбирах, добри момчета бяха наоколо. Ама ние започнахме като че ли за друго...
- Никак не е за друго - какво е общото между каменния "заек" и срещата на Синдиката в Скопие?
- Да, всъщност дори приятелите ми ме питат - ти с какво в крайна сметка се занимаваш, кой си ти? Занимаваш ли се с обекти - да; занимаваш ли се с фотография - сигурно; художник ли си - да; куратор ли си - правя и такива проекти; журналист ли си - общо взето да. Освен това тази година започнах аспирантура в университета.
- За какво?
- Ами, мислих си - трябва все пак и пари да се печелят, да чета лекции, но за това трябва да има и основание, някакъв документ.
- По история на изкуството ли?
-Не, по философия. Образованието ми изглежда смешно - завършил съм минногеоложки институт. Всъщност съзнателно го направих - когато трябваше да решавам, сметнах, че не желая да уча в художествено заведение, прекалено близо е до идеологията. Освен това достатъчно късно осъзнах, че искам да съм точно художник. Занимавах се, може да се каже и в кавички, с литература, драматургия. После с други неща - десетина работи за пет години, но ги завършвах докрай. Спомням си как се блъсках с маслените бои - направих три работи. Това беше ужас - нищо не излизаше и не можех да разбера защо. Започнах по известния метод - опитай да не личи, че не умееш. Започнах да си изобретявам - тук мажеш така, после триеш с парцал - после ми обясниха, че съм изобретявал вальорите.
- А фотографията?
- С фотография лично никога не съм се занимавал, макар че три години държах фотогалерия. Заех се с това, защото разбрах, че фотото е много актуална за съвременното изкуство техника. Срещнах интересни хора, фотографи. Защо навремето те, фотографите, започнаха да се вслушват в мен? Аз им говорех за инсталации, за навлизане в триизмерни пространства, за това, че трябва да се прави photo-based art и т.н. Получихме заедно награда за най-добра изложба на годината - на галерия "Пушкинска" 21 през 1995.
- Кажи ми всичко, с което се занимаваш. Първо, това е галерията, второ - кибер-кафе, още правиш фолио във вестник...
- Да, във вестник "На дъното", който отчасти се финансира от British News - Scotland и е в програмата за социално обезпечаване на хората с информация *.
- Значи - пишеш, водиш кураторски проекти, в частност не физически - CD-проекти. Плюс собствената ти художествена дейност. Плюс Синдиката. Как успяваш "да виртуализираш" всичко това?
- Е, всичко не е толкова гладко. Когато казваш "занимаваш се" - дори малко се плаша. Галерията все пак не е моя, а си имаше и своята "напорна кула" - собственичката. Нейната история изглежда проста - имала си е комерсиална галерия, спечелила е пари, после е решила, че върховият миг на комерсиализма е приключил. После се появих аз, намерихме общ език. Тя вложи свои пари в медийната галерия, а на първо време финансираше и проекти. Заложи на Ала Митрофанова, вече известен куратор. Но Ала като всеки медиен човек е странна - когато говориш с нея, ако не знаеш за какво точно става дума - нищо не можеш да разбереш. По това време беше заложен кураторският проект на Ала "Щиглиц" - през, така да се каже, героическия период на "Сорос", докато там беше Катя Андреева. Самата тя, макар и идеолог на петербургския "Неоакадемизъм", се оказа човек, който има потребност да рискува. Интересуваше се от нови идеи и бе способна да заложи на абсолютно неочаквани, непрогнозируеми неща.
- А как ти си представяше галерията?
- Първо, още галеристката, тя е изкуствовед, работил вече с продаваема живопис, беше заявила, че галерията няма да се занимава с живопис. Тя може би радикализира полето. От своя страна Ала бе свързана със "Сорос", бе изпреварила времето, бе човек с информация покрай шестмесечния си престой в Ню Йорк, имаше личен опит. Непрекъснато пътуваше по някакви конференции и разсъждаваше за медиите, и то по времето, когато в Русия практически нищо нямаше. Даже си казвахме, че това е спекулация - пътува, говори, а тук е пусто. После, когато сами почнахме да пътуваме, разбрахме как става това.
- То си е друг феномен.
- Ето, например, проекта "Щиглиц": в Петербург трябваше да дойде голям кораб, немски, и Армин Медеш, сега човек от Синдиката, като куратор. Беше заявено, че на кораба ще има най-съвременно оборудване, видеоинсталации, медиаинсталации. Е, оборудването се оказа старо, но именно този проект, независимо от всички сложности и спънки от изчезването нейде на парите, бе осъществен с ентусиазма на галерията, без никакви средства. И това бе много мощен опит. На "Щиглиц" идваха Андреас Брокман**, Лев Манович***, още хора по връзките на Ала... Аз за пръв път натиснах копче на компютър на този кораб. Не че не знаех, че компютрите съществуват, но считах, че по никакъв начин не ме докосват. За първи път видях и интерактивни инсталации, видях що е това. Беше и един вид личен героически период - правех работи, влагах собствени средства, които не стигнаха за документация, дори за фотографии. Бяха доста прости видеоинсталации.
Покрай "Щиглиц" получихме първия си компютър в галерията на "Пушкинска" 21, но го откраднаха. И може да е за добро - имахме го два месеца, всички го включваха, но по принцип не знаехме какво да правим с него. Само му се радвахме. После купихме със соросовски средства друг, започнахме да използваме е-mail, да правим и други неща...
- Всъщност как започнаха дигиталните проекти за вас?
- Ами дойде писмо от Андреас Брокман, че ще има конференция, която всъщност постави началото на Синдиката, и предложи някой да направи site, да се явим с нещо. Бяха поканени различни художници. Аз дадох една напълно концептуална идея - не си и представях много добре какво е компютърният site, не използвах още Интернет. Но измислих проект, дойде човек, обещахме му заплащане, щеше да се работи все още на Windows 3.11, т.е. на ръка. Беше разсеян компютърен човек, аз в истерия правех дизайн, парите свършиха и когато след два месеца се мъчех да си спомня как съм работил във Photo Shop - не можах. Ето с това отидох на конференцията.
- Добре, съществува този Синдикат. Знам за него от доста отдавна, откак се запознах с неизвестно защо пристигналия в България Херт Ловинк...
- Той обича маргинални зони.
- Така е. У нас проблемът обаче се състои в това, че множество млади добре са научили, че трябва да са "net-художници", че трябва да попаднат в някаква мрежа. И са убедени, че в тази мрежа веднага ще им стане добре. Затова ми е интересно какво е Синдикатът от твоя гледна точка?
- Мисля, че Синдикатът, от една страна, е главоболие, с което организацията V2 реши да се нагърби. А от друга страна, доколкото Западът е едно отдавна разпределено поле и структурите им също не са особено богати, има желание да се резервират места, които още не съществуват, да се създадат нови пространства. И по-конкретно - да изградят свой "интер-дом".
- Момент, "те" са ясни - имат своя последователност, невинаги трудна за отгатване, защото имат професионална система, която действа. А какво е Синдикатът за нас, или за вас в Русия?
- За нас това бе парадоксална, но и реална възможност чрез контакта със Синдиката в мрежата да сме наясно със списъка от стоящи проблеми. И друго - кой, примерно от "Сорос", би ме допуснал до Документа...
- Но не ви ли смущава странната логика на Синдиката. Да речем, в Америка влизах във всевъзможни комерсиални мрежи. Те са изградени по логиката на самата мрежа, не на този, който ги прави - подчинени са на система, която изглежда най-удобна за ситуацията на потраблението. А ние, като един вид аутсайдери, улавят ли ни в мрежата, или ние се опитваме да я използваме?
- Мрежата е нещо като голямата илюзия на графомана - дълго сме говорили за това. Има такава илюзия при художника - обидения художник, когото никой никъде не приема.
- Ние го наричаме тук "култура на оплакването".
- Художникът, когато не разбира какво става в даден момент, получава чувството, че никъде не го приемат. А с появата на Интернет се появи и илюзията, че можеш да заобиколиш институцията на експертите и да се предложиш сам. Действително, това е възможно, но и нищо не значи. Просто започна да действа нова мафия, от която зависи къде лежи твоят site. Същото е, като да правиш изложба в София или в някое малко селце. Твоят site е всъщност твоето място. Съобщението ти трябва да лежи на правилно място, иначе никой няма да го намери. Да не говорим, че графоманството започва да препълва Интернет.
- Ето това е интересно. Въпреки че пространството е виртуално, в него също, поне заради координацията, съществува "място". Завистта ни се проявява по повод достъпността на глобализацията, за резервираното място.
- Виждаш ли, аз например нямам компютър. Така че моите занятия са по-скоро докосвания, и то се докосвам не до продукта, а до идеи. До какво достигнахме например, работейки над нашето CD - до криза. Намираме се във връзка с дадена европейска общност, която нещо говори и е способна да произведе някакъв продукт. Ние такъв продукт не можем да дадем, не можем да ги конкурираме. Фрустрирахме се, но после се замислихме - какво може да предложи Русия изобщо, освен интелектуалния си продукт. И решихме да мислим за пост-информационната програма, за пространството след компютрите.
- За програма след засищането с информация или след като ни убедят, че информацията е достъпна за всеки?
- След засищането, все пак.
- Значи, след поредната обективна митология?
- Мнението е на петербургски интелектуалци - понятно е, че всичко това ще свърши някой ден, когато ще се наиграем и ще потрябват човешки неща. Как ще се съществува в пост-пост-компютърното пространство, какво ще бъде загубено и какво спечелено? Някои считат, че губим сетивата си, че стесняваме спектъра на възприятията си.
- Добре, но преди обществото да се е превърнало в пост-пост-информационно, ние в него потребители ли сме или участници?
- Това е въпрос на позиция. Когато някой се отнася недоверчиво, той без да иска, приема позицията на използвания. А когато влиза нормално и не се стяга дали това са нови медии или не, той има възможност да заеме позицията на използващ. Всичко зависи от отношението, но в крайна сметка няма голямо значение. Ако си поставяш за задача да покориш света чрез вкарването на сайта си в Интернет - дълбоко грешиш.
- За първи път и за кратко си в България - дори за София три дни не изглеждат достатъчни. Какво остава за теб от това посещение?
- Днес боравим по съвсем различен начин с информацията - не я притежаваме, а се докосваме до нея. Да се почувства енергията на дадено поле изглежда по-важно, отколкото запознаването с детайлите. Затова днес цял ден вървях из града - исках да ходя сам, да почувствам пространството. Сега не мога да назова резултати, но знам, че в мен е записано някакво впечатление от София.
Признавам, че не съм мислил сериозно за българското изкуство, макар да познавам Лъчезар Бояджиев и работите, както и разказите му ми допадат. Но, от гледна точка на европейския дискурс, на всяка страна й се полага изкуство. Пристигайки на място, се убеждаваш, особено днес, когато е толкова трудно да се каже нещо ново в изкуството, че не е лесно да настроиш апарата си за разпознаването му. Дотолкова вече всичко е изречено, че всяко ново, което се появява, веднага се абсорбира.

Разговаря Яра Бубнова

______________
*
Вестник "На дъното" е седмично издание за социално слабите слоеве в Санкт Петербург и се разпространява безплатно. От момента, в който Д. Пиликин започва да води в него страници за културния живот на града, вестникът става популярен и влиятелен в художествените кръгове, а оттам привлича вниманието на колекционери и подобни богати среди. След което в него почват да сътрудничат най-добрите журналисти в града.
**
Андреас Брокман е един от създателите на "Синдикат", частен некомерсиален Интернет-лист, поддържащ диалог по проблемите на съвременната култура и нейните взаимоотношения с електронните медии.
***
Лев Манович е един от-най известните американски теоретици на електронни медии.