Текстуализация на българското

"Държавата Урария" побира в себе си вече познати текстове и от публикуването им в печата, и от включването им в предишни самостоятелни книги. Събирането обаче в едно книжно тяло на "Бюро намерени вещи 2001 година", "Писма от Рая" и "Листа от Ада" не просто обединява сходни по направи и смисли текстове, а превръща новата книга в действително нова, различна, защото вътре в целостта се случват друг тип връзки, друг тп сближавания и обглеждания, друг тип сговаряния. Като че ли едва сега, в своята заявена свързаност, в ставането им части от една книга, трите по-ранни текста конституират разказа, парчета от който са предавали...
Общото заглавие някак натрапчиво препраща към всички ония утопии, опитали се да явят идеалната държава, а всъщност появили образа на не-държавата. Тоест самото заглавие препраща към антиутопичното, към идеята, че не за идеалности тук ще е думата, а за реконструкции на билото биващото, за анализ на станалото и ставащото. В този смисъл направата на текстовете
заявява, че това ще е книга, която ще върви срещу забравянето, срещу анихилацията; която ще упражнява и дисциплинира паметта (симптоматично някак първия път чух нейното заглавие като "Държавата Урания"). Защото всяка реконструкця е не само опит за съобщаване, но и за припомняне, за оставане в паметта; за припокрване на въображаемо и споменно; за предоверяване в миналото, което със своето отсъствие отказва проверката, както би казал Рикьор, но и за недоверие в него, пак по същата причина.
Връзката между паметта и анализа в случая се осъществява чрез самата структура на книгата. Структура, която употребява модела на историята, личния дневник, писмата, съхранените паметници и документи... Изобщо книгата заиграва с т. нар. действително, използва елементи на достоверното - собствени имена на действителни личности, фигурата на автора като герой в текста, разпознаваеми реалии, ефектът от намирането на запазените надписи, подписи, паметници и пр. Освен това тя борави и с маниера да се представя родното през очите на
чужденеца, както и през визията на не-съвременниците му, което не просто отпраща към абсурда в българското и на българското, но и към удвояването или утрояването на тази непрекъснато играна автентичност.
Играта с автентичността се носи и от привидния публицистичен тон на книгата, нещо, в което откривам едно от най-големите й достойнства. Защото "Държавата Урария" явява език, който обема в себе си познатите клишета, митологеми и културологеми от последните години, но много ловко иронизирани, проблематизирани и деконструирани. Тоест става дума за демонстрирането на един език, който разпада и иронизира, снижава и разколебава, език, който - най-сетне - благодарение на фикцията, оголва нещата, прави ги смешни, но и тъжни... Защото тук не става дума за морализаторстване, за висока патетика, нито пък за традиционно слабия журналистически говор, тук става дума за поява на дискурс, който съумява да изговори актуалното, да разиграе и изиграе публицистичността. А точно такъв тип книги, такъв език липсва в българската литература. Не книги, които явяват мимесиса, и то в качеството му на наивна форма на репрезентация, а книги, които могат да трансформират, да преобръщат, да очудняват, остранностяват, да акцентират върху представимото.
И така, "Държавата Урария" е книга, която беседва с политическото, историческото, социологическото и дори ги текстуализира в една история на българското, или - по-точно би било да кажа - в разни истории на българското. Защото тя проблематизира героизациите, пародира идеята за някакво единно и непоколебимо минало, ако препратя към Ницше и Фуко; нейната стихия е миналото като серия от многоточия, като неразпознаваемо, като нещо, което може да бъде изтрито с хлебно топче... Като разказ, който затъква, обезгласява гласа, стелейки се в йероглифи...
Затова и фикционализациите на историите, които тя прави, употребяват не само т. нар. от Ницше монументална история, но и маргиналното, опитвайки се да обгледат българското ту като осъвременена история, ту като история, разказана по хъшлашки, ту като история, видяна през незначителното... Тъй като - казва книгата - когато се работи с представата за монументалната история, българското настояще се мисли като пленено от тази представа и затова загърбило себе си в очакване великите събития от миналото да му се случат пак, великите личности от миналото да го споходят отново... А това означава, да се предаде настоящето. Докато маргиналните случки - в историята или с великите личности, не просто правят настоящето множествено, но и равнопоставено... Като симулираната
през цялото време дистанция само задълбочава иронията.
Бих сравнила тази книга с маниера, по който се гради литературата на абсурда, тъй като езикът, с който тя си служи, освен всичко е и език, който наглед е уж много обективен, спокоен; той трупа детайли
, напластява обяснения и това още повече задълбочава контраста между своята природа и предмета си. Тъй като става дума за език, който с почти канцеларска педантичност маркира едно уредено и на пръв поглед стабилно пространство, каквото е историята. И в същото време, чрез споменатите вече проблематизации, в това пространство нахлуват деформациите, ирониите, абсурдът. Или строгият, имитиращ дисциплина език създава усещане за разумност, а шокиращото е, че всъщност точно разумът отсъства в българското, което е представено като "комедия от грешки".

Амелия Личева

_____________
Боян Биолчев. Държавата Урария. УИ Св. Кл. Охридски. С. 1998