Анатоли Кръстев беше протагонистът на втория концерт от абонаментния цикъл А през юбилейния 70-ти сезон на Софийската филхармония. Така си тече той засега, не в добре познатата и любима зала "България" (нали я ремонтират...), а в зала "Света София" на БПД (Б?ившия П?артиен Д?ом). Тежка зала, стил "на ориенталски барок", акустиката е компромисна, но това е положението. Иначе публиката си е същата - запалена, зажадняла, закопняла за музикални празници, очакваща трепетно всеки четвъртък. Знайно е, четвъртата вечер от седмицата столичани ходят на симфоничен концерт. Не всички, естествено, а тези, които искат и (по-важно) успеят да се вредят с билети (абонаментни карти - то си е цяла история, покани, пропуски - това си е вече друга симфония).
Симфония обаче нямаше в програмата на концерта, състоял се на 19 ноември от 19 часа (е, с петнайсетминутно закъснение, но кой обръща внимание на подобни дреболии, тук са си в реда на нещата, пък и може би допълнително изострят апетита за музика). Три виолончелови концерта прозвучаха в една вечер. Не се случва често, малцина са смелчагите като Анатоли Кръстев. Музикант от висока класа и със също такъв авторитет, той не разочарова своите почитатели. Като начало им поднесе Хайдн. Някои го използват за "разсвирване", а не бива. Думата ми не е за рецензираното събитие, въпреки че ми се искаше текстът да бъде по-отчетливо артикулиран. Един по-изявен, ярък Хайдн, не толкова елегантен, с по-малко мисъл за фразиране. Трудна работа е "правенето" на виенска класика... Ре-мажорният концерт "стана" добре, за което помогна и точният, дискретен акомпанимент на диригента Йордан Дафов с намален (разбира се) състав на филхармониците. Последва кратка пауза и веднага - още един виолончелов концерт. Ми-минорният, опус 85 на Едуард Елгар. Защо ли толкова малко английска музика звучи на родна сцена? То Пърсел и Бритън се появяват съвсем инцидентно, какво да говорим за Дилиъс Воън-Уилямс, Уолтън, Типет, Бъртуисъл!? Елгар обаче в интерпретацията на Анатоли Кръстев, Йордан Дафов и софийските филхармоници бих препоръчал горещо всекиму. Беше "кремът" на вечерта, майсторски изсвирен, с точни акценти, кулминации (и в тихите динамики). Не на последно място - с умело преразпределяне на енергията. Това е абсолютно наложително, когато се пристъпва към такава сложна партитура. Ефектно соло на браса(!) във финала.
И след голямата пауза - "шлагерният" си-минорен концерт за виолончело и оркестър опус 104 на Антонин Дворжак. Един от "коронните" номера на Анатоли Кръстев, често го е свирил, има два записа - с Георги Димитров и пловдивските филхармоници, с Милен Начев и радиооркестъра. Като че ли голямото психическо и физическо натоварване (не е шега - три тежки солови концерта в една вечер) се усети, дори се видя, в някои моменти на деконцентрация. Един красноречив жест
, докато гърмеше финалната оркестрова кода: солистът сключи ръце (молитвено? благодарно? любовно?) над своя инструмент и остана така няколко мига (как ли ги е усетил?), преди залата да отговори с бурен аплауз.

Пламен Петров