Море на разбитите сърца

Тук вие се чукате само с разбитите си сърца...
Херман Мелвил, Моби Дик

Христо Карастоянов е, който провижда в трите излезли досега книги на Георги Ингилизов - "Добър ден, тъга", "Уиски с цвят на нощ" и "Лунни морета" - своеобразен кръг, митичен кръг, опи(а)сващ морето и българина сред морето. Цикличното е наистина факт, но, струва ми се, то присъства повече исторически, отколкото митически: маринистичната проза на бургаския автор е летопис, хроника, анали на създаването, възхода,
величието и падението на българския опит за кръстосване на дълбините и океаните.
"Лунни морета" е последната и поради това най-трагичната книга от този историко-маринистичен цикъл. Разказва за случилия се край на една славна флотилия - "Океански риболов".
Речта е тъжна, покрусена, сърцераздирателна: "няма вече океански, съсипаха го"; сивол на тази преждевременна смърт е гробът, "на който вместо кръст е поставен щурвал, окичен с повехнали цветя".
Този помен за скъп покойник ("Дойдох да ми посветиш един некролог", обърнал се към Георги Ингилизов стар морски вълк, поднасяйки книгата му за автограф) няма как да не изобилства с печал, скръб, носталгия. Печал за погубения живот: "Морето е за рибите, а сушата - за хората, младо момче. Трябваше да стана на петдесет
, за да го разбера..."; скръб за сбърканата същност: "Във водата не сме като рибите, към сушата ни влече, на твърдото сме чужди на всички... Сбъркани хора сме ние, моряците, сбъркани..."; носталгия по пропиляното величие: "Я ми кажи, кой го разби този флот, кой направи така, че корабите и за старо желязо не ги искат". Но изобилие и от гняв, гняв заради това, че "цял флот, който беше един от водещите в света" е отишъл по дяволите или, по-точно, по тритоните ей така, без никой да се опита поне мъничко да предотврати тази свръхграндиозна разсипия. Георги Ингилизов се обръща с "гням назад" стъписан, слисан и кръвно обиден от тази безогледност, сполетяла според него не само "Океански", но и целокупната българска държавност. Можем дори да кажем, че за него разбитата марина е метафора на разбитата родина, знак и символ на разградения двор, който България беше (миналото време на глагола тук е все още под въпрос) в разстояние на кажи-речи десетина години. Ето защо и страстната публицистичност в "Лунни морета": изблик е на болката и яростта заради умъртвената флотилия и развратената нация. Ядосана съвременна история за убийството на една българска морска гордост.
Но историята е поглед отвън: моряците на Георги Ингилизов са свалени на брега, за да се взрат отстрани, следователно по-добре, в топоса, където е бушувал животът им. Това слизане обаче ги прави някак изгубени, някак хора без корен, които не знаят какво да правят, с какво да запълват дните си, внезапно станали дълги и отегчителни. Пусто и празно е около тях, пусто и празно е вътре в тях. И неслучайно Боцмана от новелата "Кръчмата "Трите кратунки" (може би най-интересният текст в книгата) се сприятелява точно с такива отхвърлени от екзистенциалния ритъм маргинали, всеки от които по своему самотен, нещастлив, но въпреки това благороден. Скрил се заедно с тях в периферията на съвремието, той си изгражда един мъничък личен свят, една собствена camera obscura - далечна и защитена. Море от разбити сърца, където забравените на Голямата земя дружба, вярност, рицарство са най-същностни темели на битието. Но именно поради това, убеден е Георги Ингилизов, Боцмана и всички моряци са чужди, неприети, отхвърлени; антитела в днешния зъл, прагматичен, алчен, измамнически свят. Силни мъже с корави души, но в същото време и крехки; същи кристали - яки, но чупливи. Писах преди време: морякът е пришълец от отвъдното, човек, ходил по мъките; съдбата му на сушата е да бъде Касандра, обречен на самота и недоверие - лишен мъж, без близки и без навици за приспособяване. И с това необходимо бягство цикличността е реализирана докрай, кръгът е херметически затворен - упадъкът е стигнал своята долна мъртва точка.
Но хубавото на всяко колело е, че винаги е готово за нов оборот. И моряците с разбити сърца го правят - отново се качват на кораб, за да тръгнат по бленуваната стихия, макар и под чужд флаг. Там със сигурност ги чакат нов възход и ново падение. Затова, сякаш предусещайки предизвестеното повторение на преживяното, те дори не се напиват от радост. В повдигането след крушение няма поводи за ликуване - сгромолясването е все пред очите ти. Както вероятно е било и пред очите на Георги Ингилизов, когато е писал своите тъжни и печални, горчиви и трагични "Лунни морета".

Митко Новков

P. S.
Докато писах този текст, в брой 2 на списанието на Френско-българския културен център в Париж с главен редактор г-жа Юлия Кръстева "Revue Periodique" бе публикуван разказът на Георги Ингилизов "Гилотината". Дали пък това не е онази мъничка лястовица, предвещаваща настъпваща пролет за българската маринистика? Която, прочее, отдавна чака своите обкичени с плодоносен цвят дни.

_________

Георги Ингилизов. Лунни морета. Издателство Отечество. С. 1998