Михаил Леонович Гаспаров (р. 1935 г.) е световноизвестен руски учен - класически филолог (и разбира се, преводач от латински и старогръцки), литературовед, стиховед. Ако не беше твърде задължаващо, бих могъл да кажа, че Михаил Гаспаров е най-добрият специалист по стихознание в света. Впрочем, в средите на руската интелигенция, склонна към хиперболи и неформално йерархизиране на авторитетите, може да се чуе, че "Гаспаров е главният филолог на света". Дали това е точно така, не зная; твърдението обаче е показателно за мястото, което руската култура отрежда на познавача на поезията.
Михаил Гаспаров е изключително продуктивен като автор и преводач. Своя авторитет той завоюва още през 60-те години (новият руски превод на "Дванадесетте цезари" на Светоний, изследвания върху басните на Федър и Бабрий, първите му публикации по стихознание), след което за дълго завежда знаменития сектор по антична и византийска литература в Института за световна литература (на този "пост" е наследен от своя близък приятел и съмишленик още от студентските години Сергей Аверинцев).
Гаспаров е академик на руската Академия на науките. Основните му книги по стихознание са "Очерк по историята на руския стих" (М. Наука. 1984) и уникалната "Очерк по история на европейския стих" (М. Наука. 1
989); Гаспаров обаче притежава и дарбата на разказвача, великолепно проявена в блестящата "Занимателна Гърция" (1996) - книга, която българският читател също "заслужава".
С Михаил Гаспаров се запознах през 1991 г., когато го помолих да напише статия за Сергей Аверинцев в подготвяния от мен сборник в негова чест. Срещнахме се отново сега, през септември. Изключително мил и добронамерен човек, той ме помоли: "Нека да не записваме, аз все едно след това всичко ще променя. Напишете ми въпросите си, аз ще Ви изпратя отговорите". Нещо любопитно: докато надникваше и четеше моите въпроси, Гаспаров спонтанно кратко отговаряше. "Видял" въпроса за разликата между латиниста и елиниста, той отпървом отвърна: "Няма такава разлика". Но както се вижда по-долу, след това е размислил.
Същите въпроси предложих и на Сергей Аверинцев (предварително формулирани и изискващи писмен отговор, те се "вместват" в жанра на анкетата, а не на живата беседа), без да му показвам отговорите на Гаспаров. Двамата свръхавторитети в класическата филология са твърде различни помежду си по своята методология, по "виждането" на предмета, и не на последно място, по своята стилистика. "Ако от текстовете на Гаспаров няма какво да отнемеш, то към текстовете на Аверинцев няма какво да прибавиш" (С. Иванов
). Това се чувства особено силно при превода: ако Аверинцев трябва да го "свиеш", за да го пригодиш към риториката на българския език, то, обратно - Гаспаров трябва да бъде "разгърнат". Неговата мисъл е изключително концентрирана и се отличава с профетическа краткост и яснота. Надявам се и българският читател да оцени това.

Емил Ив. Димитров