Филология и поезия

Анкета с Михаил Гаспаров

- Защо навремето сте избрал класическата филология като предмет на своите занимания? Кой оказа влияние върху вашия избор?
- Ние живеехме, заобиколени от една действителност, доставяща ни твърде малко приятни емоции; всичко, което излизаше извън нейните граници, изглеждаше интересно, и колкото по-отдалечено беше, толкова по-интересно ни се струваше. В детството това не се осъзнаваше, но се чувстваше. Аз имах късмет: още в предучилищна възраст ми попаднаха учебниците по стара и средна история, които аз четях не по задължение, като домашно, а като белетристика. Старата история беше по-забавна: там имаше значително по-малко абстрактни думи от рода на "начин на производство", но повече увлекателни епизоди. След това като ученик по същия начин вече четях университетските учебници, като и в тях старата история беше по-интересна от средната и значително по-интересна от новата. На мен още веднъж ми провървя: в едно познато семейство имаше множество книги на антични автори в превод на руски, като до края на училището успях да ги прочета и обикна. Когато завършвах, аз вече твърдо знаех, че искам да изучавам античността: в нея бе значително по-слаб натискът от страна на променливите идеологически изисквания. Единственото ми колебание бе свързано с това дали да постъпя в историческия или филологическия факултет. Ориентирах се към последния, разсъждавайки така: във филологическия факултет аз по-лесно ще изуча историята, отколкото в историческия - филологията. Оказа се, че решението ми е било правилно.
- Защо в класическата филология вие сте се специализирал по римска, а не по гръцка литература? С какво ви привличаше Рим? Каква е разликата между латиниста и елиниста?
- Аз не притежавам способности за езици, поради което латинският език ми се отдаваше, впрочем, както и на всеки, по-лесно от гръцкия. (Един стар ленинградски филолог казваше: латинският език може да бъде научен, докато с гръцкия това е невъзможно, защото той не е един, а е множество езици: в различните жанрове, диалекти, епохи и т. н.). Аз отрано започнах да чета текстове на латински извън университетската програма, докато с гръцките това не се получаваше. Рим беше по-късен, по-развит и него по-лесно можеше да разбереш по аналогия с новото време; същевременно по-трудно
беше да си представиш мисленето на жителите на гръцкия полис. Ето защо предпочитах да обръщам внимание върху сходствата между римската и гръцката култура - за мен това е един и същи свят, само че двуезичен. Моите приятели пък, които знаят по-добре гръцки - например Аверинцев, - обратно, съсредоточават вниманието си върху фините отлики между гръцкото и латинското мислене, манталитет, дух: отлики, които е по-лесно да бъдат почувствани, отколкото формулирани. За мен науката започва там, където са възможни точните формулировки. Превеждал съм много и от латински, и от гръцки, но от гръцки - винаги неуверено и винаги като сверявам с английски или френски паралелен превод. Когато завършвах някой голям превод от гръцки, то с удоволствие чувствах: е, този път най-накрая научих езика. Минаваха обаче няколко месеца, наученото се изпаряваше, и с новия превод отново започвах като че ли от нулата. С латинския език подобно нещо не ми се е случвало.
- Какви са предметът, задачите и целите на филологическия труд? За какво ни е класическата филология? Има ли тя свой жизнен смисъл?
- Човешката природа притежава едно свойство: любознателността. Това е такава естествена потребност, както и потребността от храна или продължаване на рода. (Някой беше казал, че първобитният човек се е превърнал в човек тогава, когато се е научил да използва огъня, - т. е. когато по отношение на огъня любознателността е надвила в него страха.) Любознателността поражда науката. Тя пък се занимава с това да схематизира безкрайния свят, полагайки го в общи понятия и закони, което се прави пък, за да може той по-лесно да бъде вместен в ограничения обем на човешкото съзнание. По такъв начин науката филология обработва една част от този свят - онази, която е въплътена в словото. Науката класическа филология се занимава с една част от тази част - гръцката и латинската словесност. Смята се, че класическата филология ни е по-близка от арабската и китайската поради това, че нашата собствена култура с единия си корен потъва в античната, а с другия - в иудейската култура ("Бог е дал на иудеите закона, а на елините - философията"). Не съм сигурен, че това е тъкмо така: в бъдеще, когато всеки човек ще може да си избира културата в съответствие със своя собствен душевен облик, а не да я приема от предците си (ние вече не изискваме от сина на обущаря да стане обущар, но по навик чакаме синът на православния да бъде православен; надявам се, че този навик скоро ще отмре), тогава на някой от нас китайската култура ще се окаже по-близка от античната. Засега обаче е рано за това и аз наистина чувствам античната култура по-близка и по-родствена до себе си. Класическата филология пък е средство за моето общуване с нея. Дали това може да се нарече неин "жизнен смисъл", не зная.
- Що е поезия? В какво се състои "поетичността" на поезията? На какви човешки потребности отговаря тя? Как влияе езикът върху поетическото съзнание? Чудо ли е поезията?
- Всяка култура притежава известно количество текстове с повишена важност, предназначени за запомняне и повторение. За да бъдат по-добре запомнени, те са подреждани не в произволна, а в неподвижна форма: с ритъм, рима, паралелизъм, алитерации и пр. Ритъмът или алитерацията са помагали за припомнянето на случайно забравената дума. В неподвижните форми езикът е трябвало да се извива, да напряга
всичките си резервни сили (както при гимнастиката), да използва необичайни думи и обрати. Всичко необичайно пък привлича нашето внимание, в това число и естетическото, заставя ни да се замислим: "красиво ли е това или не?" Сега по-често се пише в свободен стих, без ритъм и рима, но това се компенсира от необичайност на стила, стигаща до неяснота. По този начин първата човешка потребност, на която отговаря поезията, е потребността да се усетиш като носител на своята култура и другар на другите нейни носители: грубо казано, руската култура - това е общността от хора, които са чели Пушкин или пък най-малкото са чували за него. (Когато след поезията се ражда художествената проза, то е станало възможно Пушкин да се замести с имената на Толстой и Достоевски; докато прозата обаче все още не е изместила поезията, привилегированият статус на стихотворните текстове все още се запазва, като ние чувстваме, че Надсон, макар дори и в някаква дреболия, все пак стои по-високо от Толстой). И едва втората потребност, на която отговаря поезията, е естетическата - това е потребността да отделиш от обкръжаващия свят нещо красиво и да му се радваш. При това критериите за красивото са различни - исторически, социални, индивидуални; ето защо и втората потребност може да се сведе до първата: когато обичам Блок или Висоцки, с това се причислявам към субкултурата на тези мои съвременници, чийто вкус предпочита първия или втория. Вкусът може да сплотява (или разделя) обществото не по-малко от, например, вярата. Ако тук има "чудо", то се съдържа само в субективното усещане; аз предпочитам да не използвам тази дума.
- Смятате ли, че руската поезия заема някакво особено място сред другите? Как си обяснявате художественния "взрив" в руската поезия от началото на нашия век?
- В никакъв случай: руската поезия не притежава никакво "особено място". Нещо повече, руската поезия може да бъде разбрана само в рамките на общоевропейската. Европейската поезия - както навремето гръцката и римската, - е единна литература на различни езици. В края на XIX - началото на XX век навсякъде в Европа има "художествен взрив" поради обстоятелството на смяната на светогледа: ирационализмът заема мястото на рационализма, а за поезията, в сравнение с прозата, е по-лесно да изрази ирационалните чувства, поради което тя излиза на преден план в литературата. В едни страни това се е случило по-рано - във Франция, Германия, Англия; в други пък със закъснение от десет-двадесет години и ускорено наваксване. Колкото повече изучавам руската поезия от началото на века, толкова повече чувствам, че не съм чел достатъчно френската и немската. Обаче не само тях: славянските литератури, в това число и българската, са изоставали от Западна Европа приблизително в същата степен, както и руската, и като ги изучаваш, по-добре разбираш руското изоставане. Нещо повече: у нас, в Русия, полските и българските поети са познати още по-слабо от френските. Във всяка поезия "особеното място" принадлежи на нейния език. Ако езикът е мускулатурата на езика, то поетиката е системата на гимнастиката, пригодена към неговата индивидуална мускулатура. Всеки, който обича поезията, се наслаждава на това, че в нея по най-добрия начин работи неговият собствен език. Езиците обаче не се делят на "добри" и "лоши", поради което само условно можем да говорим за нещо "особено" в това отношение.
- Изучаването на поезията помага ли ви за по-доброто "разбиране" и "чувстване" на поезията?
- Да, помага ми. Стана така, че на младини не успях да обикна стиховете на Фет - тъй се стекоха нещата, че по-добре познавах пародиите на Фет, отколкото самия Фет. Аз обаче знаех, че Фет заслужава да бъде обичан. По специалност съм стиховед и всяка тема по стихознание започвах да разработвам върху поезията на Фет. Ритъмът на словоразделите, връзките на думите в стиха, разположението на фразите в строфата - за каквото и да ставаше дума, аз отначало гледах и смятах как това се получава при Фет, а едва след това - при другите поети. Когато обаче изследваш, а отгоре на всичко и смяташ синтактическите конструкции в стиха, то тогава четеш стиховете
далеч по-внимателно от обикновено. Ти не съсредоточаваш вниманието си върху това, но то се отлага в подсъзнанието. След десет или двадесет такива старателни прочити почувствах, че се научих да го обичам. Добре разбирам, че това е лична черта: на (мнозина) други анализирането на поезията ("да довериш на алгебрата таз хармония", както е казано при Пушкин) означава да унищожиш художествената наслада от нея. Няма нищо лошо в едно такова отношение; то просто означава, че за такъв човек е противопоказно да се занимава с филология - така, както за късогледия да кара кола и пр. Та нали филологът не е онзи, който, като чете стихотворението, чувства нещо особено така, както никой друг; той чувства същото, което чувства и всеки друг, но за разлика от другите си дава сметка защо чувства това: ето това място изпъква за мен, защото тук има необичаен словесен обрат, а пък това място - защото има алитерация и т. н. След това пък той се пита защо този обрат му се струва необичаен, а пък това съчетание на звуковете - алитерация и тук вече започва научната работа със съпоставянията, изчисленията и всичко останало.
- Какви са вашите лични пристрастия в поезията? Любимите ви поети? Защо именно те?
- Разрешете ми да не отговарям на този въпрос, защото е твърде личен. Нашият вкус се формира от естетически впечатления, попаднали в съзнанието ни и наслоили се едно върху друго в продължение на целия ни живот, като се започне от детството; с тяхната неповторима структура ние съотнасяме всяко наше ново впечатление. Ето защо, за да отговоря на такъв въпрос, ще трябва да преразкажа историята на моите впечатления през целия си живот, а това на никой не може да бъде интересно. Не е ли тъй?

Емил Ив. Димитров