Страстта като морско свинче

По-скучен роман от "Лолита" не съм чел. Никога не съм срещал по-безстрастно описание на страстта. Сякаш не става дума за човешки чувства, а за лабораторни опити с морски свинчета. Дреме ми, че го определят за дълбоко интелектуален, философски и не знам си какъв още. Книга, дето не предизвиква капка съчувствие, ненавист или някакво друго отношение към героите в нея, що за книга е.
Винаги съм смятал, че по този роман свестен филм не може да се направи. Особено ако авторите се отнасят почтително към литературната основа - в нея, освен сърдечен дефицит, има много мисли и малко случки. Не знам как е подходил Стенли Кубрик, не съм гледал филма му от 1962-ра. Но Ейдриън Лайн в своята версия от 1997-ма залага на верността към оригинала
.
Чудя се, че точно този режисьор си прави такова харакири. Съдим ли по филмите му до този момент, той е бая жизнена натура, обича да изстрелва емоционални фойерверки: "Флашданс", "Девет седмици и половина", "Фатално привличане", "Неприлично предложение". И изведнъж да го обземе такава депресия...
Впрочем верността на режисьора към романа е само ученическо-буквалистична, духът му се изплъзва. Набоков се държи като обръгнал хирург, а Лайн изглежда по-скоро като ошашавен пациент. Набоков стои над героите си, Лайн - до тях (но не и с тях). И е нелепо, когато режисьорът-пациент се мъчи да надене престилката и да грабне скалпела на писателя-хирург. Резултатът: докато романът е стерилно-клиничен, но математически прецизен, то филмът е безпомощно затънал в своята лепкава патологичност.
Най-зле в тая ситуация е Джеръми Айрънс като Хумберт. Той е заставен да надене една бутафорна маска на виновност и си седи покорно с нея почти от началото до края. Доминик Суейн в ролята на Лолита е външна. Мелани Грифит като нейната майка е единственият персонаж, у който има живец.
Помен от живот обаче няма в другия актуален щатски филм, създаден от знаменити имена - "Хлебният човек". Робърт Олтман е режисирал криминална история на Джон Гришам, в която участват звездите Кенет Брана, Робърт Дювал, Робърт Дауни Джуниър, Дарил Хана. Вътре се мярка нещо като заявка за черно кино - с паднал в капана на фатална жена адвокат, праволинейни ченгета, колоритен частен детектив, агресивен психар, съдебни игри, "неравнодушна природа" под формата на
бушуващ ураган, порядъчно количество алкохол, фабулни уловки и т.н. Липсва главното - душата на жанра. Тя не е в сюжетните перипетии (между другото ужасно тромаво предадени), а в цялостната атмосфера и детайлите. Този жанр изисква много любов. А Олтман и Гришам не само че не са дали любов на филма си, но направо са го изоставили.

Борислав Колев