Меланхоличният Шекспир
на Тревър Нън

Тревър Нън постави Шекспир и в киното. Филмът му "Дванайста нощ", показан на кинопанорамата тази година, удовлетворява и онези, които не са чели Шекспир, и тези, които очакват да видят различна интерпретация на прочутата Шекспирова пиеса. Киното е възможност да увековечи и мултиплицира славата му на театрален режисьор, Шекспиров познавач и интерпретатор пред максимално широка световна аудитория. Иначе казано, той би спечелил повече кинозрителя за театъра, отколкото би
го впечатлил със свой уникален киноезик.
Докато Питър Гринауей, например, с "Книгите на Просперо" по Шекспировата "Буря" (показана като палимпсест) ослепи, красиво прелъсти и трайно изкуши театралите с пищните си картинни композиции (всяка от които щедро
подхвърляше идея за сценография на Шекспирово представление), с изящните си малки прозорци в кинокадъра, отварящи още една гледна точка в композицията. В киното на Гринауей Шекспир присъстваше като Книга на книгите в модерния свят, а не като Театър и дори сър Джон Гилгуд с красивата си, изящно изваяна английска достолепност, сякаш бе повече въплъщение на уникално издание на Шекспирови пиеси и на английската, посветила се на автора и езика класическа актьорска школа, отколкото на английската сценична слава. Гринауей не се интересува от това дали зрителят ще се запознае с Шекспировия сюжет, както и от очакванията на познаващите текста на "Бурята" и различни нейни тълкувания зрители, очакващи да видят нова киноинтерпретация на загадъчната последна Шекспирова пиеса.
Обратно, Тревър Нън ни показва киноверсия на "Дванайста нощ", чиято сила е в тънката мяра, с която разказва многоиграната Шекспирова комедия, без интерпретацията му радикално да преобръща представите. Разказана с фино чувство за хумор, тя все пак не
е комедия. Филмът започва с бурята, разбила кораба на Виола и Себастиян, докато те забавляват пасажерите със своето театрално представление, на финала на което показват истинските си лица под отлепените театрални мустаци. След началото, натрапчиво напомнящо потъването на "Титаник", чуваме първата известна Шекспирова реплика, принадлежаща на по чудо оцелялата корабокрушенка Виола: "Коя е таз страна, приятелю?", "Илирия, госпожице", отговаря й капитанът. Та Илирия във филма е всъщност Викторианска Англия, в която всички хранят своята меланхолия с надеждата на любовното чувство. И разминаванията между субектите на чувствата пълнят очите им с тъга, вместо страстта им с целеустременост.
Тревър Нън разказва "Дванайста нощ" през очите на шута Фесте, през тъжния и
мъдър поглед на Бен Кингсли. И ако някой се е питал защо в тази комедия на Шекспир шегите на шута са се изтъркали и никого не разсмиват, както му казва Оливия, сега разбира, че не би могло да бъде иначе, след като Фесте е наблюдател на един уморен и бавно потъващ свят. Сякаш заразени с Чеховата скука, Шекспировите персонажи се влюбват от нямане-какво-да-се-прави. Компанията на сър Тоби си устройва вечерните гуляи по същата причина и само Малволио не разбира това, защото в света на икономите няма нито скука, нито удоволствия, нито забавления, а само задължения. Мария измисля шегата с него, за да спечели сърцето на ценителя на театралното забавление сър Тоби. Меланхоличните песни на Фесте се носят тъжно като мъглите (за които той пее) сред красивите градини на английския двор и арчимболдовските интериори в дома на Оливия. Традицонно хепиендната комедия кара Виола и Себастиян отново да свалят мустаците на театралния грим и открият истинските си лица, така както сториха това в началото преди потъването на техния кораб. А шута Фесте, Антонио и Малволио да напуснат потъващата в сватбени танци Илирия. В мъглив английски ден трима маргинали се разпръскват в търсене на спасителен бряг.
"Да те закриля богът на меланхолията!", казва Фесте на княза. Богът на меланхолията е онзи, който закриля тази краевековна "Дванайста нощ" на Тревър Нън.

Виолета Дечева