Сцената на плаката

Поредното "мащабно", "престижно" и "представително" събитие е в залите на СБХ на "Шипка" 6. Сигурно вече се сещате, че става дума за триенале. Друго не може и да бъде. Този път триеналето е на сценичния плакат. "Традицията е мъртва - Да живее традицията!". Въпреки че събитието е частна (а не съюзна) инициатива, то не изневерява на старите и изпитани принципи - големи общи изложби, много участници и още повече творби. Качеството? Качеството е обратно пропорционално на болките в краката на самонадеяния зрител, дръзнал да обиколи внушителните пространства, където се простира изложбата. Рецептата е изпитана открай време, независимо дали става дума за живописно, графично или плакатно триенале. От "Шипка" 6 добре знаят, че така се кове културна политика. Друг е въпросът, че вече малцина повдигат копито да бъдат подковани и след това да бъдат пуснати на воля да потропват по мраморните стълбища, влизайки от зала в зала. Е, случаят с Триеналето на сценичния плакат не е толкова фатален. Явно размахът, с който са били канени чуждоземни автори, не е отстъпвал по нищо от предишните триеналета. Хубавото е, че този път в мрежата са попаднали не само недоизхранени риби, но и известно количество добри екземпляри. И наистина, отчитайки недообмислеността на подобни събития, не можем да отречем, че сегашното може да се похвали с присъствието на доста добри плакати. Не е трудно да се досетим, че повечето от тях са дело на чужди художници. Картината на българския сценичен плакат е отчайваща. Горкият той вече се отдалечава на светлинни години от съвременното понятие за плакатна форма. Не че в миналото е блестял с особени качества, но поне е догонвал тенденциите на "авангарда" от соцлагера. Сега вече нашият плакат дори не знае какво да догонва. Образният му език е безкрайно разказвателен, подробен и пресилено изящно-изобразителен. Тук темата е доста сложна, защото в нея се включва цялостното състояние на сценичните ни изкуства, от които плакатът е пряко зависим. Не ми се иска да се впускам в анализи на популярната естетика в българския театър, балет или концертна дейност. Друг фактор, който може би много по-пряко влияе върху облика на плакатите ни, е обучението в специалността в Художествената академия. Темите за нови технологии, а оттам и за нова образност в това учебно заведение са почти табу. Истина е, че и младите автори постепенно трябва да вземат нещата в свои ръце. Това доказват добрите плакати на настоящата изложба. Те са дело на млади художници като Калина Сертева или Теодор Ушев.
Друг повод за разочарование
на триеналето дава състоянието на полския плакат. Школата, която през 70-те и 80-те години се възприемаше с интерес не само на Изток, но и на Запад, сега звучи почти анахронично и отживяло. Качествени произведения могат да се видят в групите на швейцарските, немските и японските плакати. Разбира се, и тук не всички са на супер ниво, но присъства усещането за адекватност и съвременност. Нормално е, защото самата специфика на плаката с неговите комуникативни функции го прави един от символите на цивилизоваността.
Както разбрах, целта на организаторите е била да се обърнат отново към уникалността на авторския плакат. Разбрах, че това се е харесало и на чуждестранните гости. На тях, разбира се, не им харесва експанзията на масовия, визуално симпатичен, но унифициран плакат. Всички ние разбираме това, но също така трябва да разберем, че дори и да не ни се иска, времето на авторския плакат отминава. Разбира се, в неговата класическа форма. Иначе откъде-накъде да е невъзможно да се създават авторски уникати в малки
серии и с помощта на компютрите. Така че няма нищо страшно. Перспективи има, но визуалността естествено коренно се променя.
Фактът, който ме учуди най-много на Триеналето на сценичния плакат, беше присъствието на плакати, свързани със световния мир, разоръжаването и екологията. Що щат те на триенале, което още в заглавието си включва думичката "сценичен"? Учудването ми би могъл да разсее единствено всеизвестният екзистенциален цитат по Шекспир...

Борис Костадинов