Църквата
е аристократична институция


Разговор с Калин Янакиев

- Господин Янакиев, може би никога православието в България не е изживявало изпитания като днешните. Първо беше разцеплението, после беше Всеправославният събор и единението, после беше "църковно-народен" събор и ново разцепление...
- Държа да кажа, че в Българската православна църква няма никога да настъпи промяна, която да е провокирана отвън. Защото Църквата, макар и да я наричат "институция", по-скоро прилича на интимитета на семейството. В семейството има най-малко място за изборни длъжности. Чиновете там не се разставят по избор. Човек си има баща - отец, има братя, има майка; но той не си ги избира. Той избира само в началото - когато се венчава със съпругата (респективно Църквата). След туй той може да има много недоволства, примерно от бащата в дома. Може да се изпадне дори в тежък конфликт с него. Ала ако човек остава в това семейство, ако остава семеен човек - той никога няма да се съгласи да си смени бащата (още по-малко, някой да му смени бащата). Да каже: "Вместо баща ми да ми е баща, моят старши брат, който преуспя в живота, който е по-морален, ще стане от днес нататък отец на семейството, глава на семейството, а досегашният ми баща ще заеме друго място в семейната йерархия". Ето защо църковният народ няма да приеме подобни реформи - някой друг да му определя кой да му е отец, кой да не му е.
Църквата поначало е организъм, който не е склонен да се променя. Човек е в Църквата не за да я променя, а за да има постоянен, вечен фундамент, да има духовно място, в което да се променя. Друг е въпросът, че по някой път се налага промяна; тя се налага поради конфликт. Конфликтите в Църквата трябва да се преболедуват, трябва отвътре по някакъв начин да се решат. Не могат да бъдат решени нито от държавата, нито от някой, който не принадлежи на нашата Църква. В това, което казвам, има много голямо изкушение. Ако то се приеме еднозначно и абсолютно, без каквито и да било уговорки, може да стигнем до извода, че в Църквата нищо никога не може да се промени, че никой няма право никога да надигне глас, че всички конфликти трябва да останат затворени вътре, като в черна дупка, и да се надяваме само и единствено на Божията помощ и на нищо друго.
- Живеем в свят, в който промените в другите църкви може би дават пример. Имам предвид, например, католицизма.
- Всяка Църква си има мяра, в която допуска и не допуска промяната. Не бива да преувеличаваме мярата, в която католическата църква се променя. Във всеки случай по отношение на йерархическия строй католическата църква не просто не се променя, а може би е и най-консервативната от всички вероизповедания. У нас конфликтът е предимно на еклезиологическа почва, на почвата на учението, на разбирането за Църква, за йерархическия строй на Църквата. За да се върна на това, което казах: това изкушение може да доведе (и довежда, трябва да го кажа с голямо съжаление) у някои от нашите архиереи самочувствието и самоусещането и самопреживяването, като че ли са някакви "свещени съсъди", до които нямаш право да се докоснеш, които излъчват към теб повика "noli me tangere" - "не ме докосвай". Така не може. Работа за съвестта има непрекъснато. Не е възможно там, където има конфликт, неуредици и недостойнства, съвестта да не работи и да не се бунтува. Въпросът е в каква мяра обаче тя ще действа; и чия съвест ще работи. Това, което най-много ме дразни в нашия църковен конфликт, е, че в него са въвлечени маса хора, които нямат никакво отношение към Църквата. По тази причина те нямат църковна съвест; те не се изправят срещу неуредиците, водени от църковната си съвест. Нещо повече, те не виждат тези неуредици, които вижда църковната съвест, съвестта на църковния човек, а виждат неуредици, които нямат нищо общо с Църквата. Ето защо може да се чуят неща от рода на "Трябва да сменим този патриарх, защото той не може да ръководи както трябва Църквата". Само че патриархът не е някакъв началник, който пуска заповеди по гарнизона, нито е този, който дава някакви оперативни заповеди. Църквата се ръководи от Светия Дух, от Господа. Отецът на Църквата предстоятелства Църквата, той, тъй да се каже, извършва честването, тайнството, така както старшият в едно семейство извършва символическо жертвоприношение пред олтара на домашния порядък, тоест той предстоятелства домашния порядък, поддържа го. Патриархът е за низвержение, ако престане да бъде такъв предстоятел, ако престане да бъде отец в "семейството". Въпросът е (открит въпрос, аз не давам отговор на него) дали нашият сегашен патриарх е добър предстоятел. За това обаче, че не е добър "ръководител", той не заслужава особен упрек, както им се иска на някои, тъй като поначало неговият чин не е такъв. Ето защо станалата маниакална тема за смяна на патриарха е нещо, което е извънцърковен шум. От каквито и силни среди да се поддържа този извънцърковен шум.
В БПЦ трагедията даже не е толкова в това, че епископите често се изживяват като "свещени съсъди", като имащи благодатта в себе си като някакъв "мъртъв" капитал, с който не се работи, от който не се излъчва (макар че това е лошо). Най-голямата беда е, че в нашата Църква отслабва все повече каноническото съзнание. Каноническото съзнание не означава просто законосъзнание, не означава просто законопослушност. Канонът на Църквата (макар че е записан) е каквото са неписаните закони на семейството: ти действително преставаш да му принадлежиш, ако престанеш да се подчиняваш на неуловимите му, на вътрешните му, на неписаните му закони; и обратно, си в това семейство, при всичките си недостойнства, при всичките си конфликтности, ако все пак се удържаш в мярата на тези неписани закони. Църквата си има такива свои закони, те се наричат канони на вътрешноцърковния живот. Точно съзнанието за подобен каноничен порядък трагично отслабва в нашата Църква.
Ето един факт. Събират се свещеници без разрешението и благословението на своите епископи, съдят своите епископи и съдят отценачалника на отците, т.е. патриарха - свалят го, низлагат го. Това на някого може да се стори в реда на нещата, но за всеки човек, който е в Църквата и който знае духовните й закони, това е буквално недопустимо. Църквата - колкото и да не се харесва на някои - не е демократична институция, тя е аристократична институция, така от Господа е създадена. Апостолите са тези, които са оставени наместо Господа, чрез тях Господ върши Своето дело. Апостолите са поставили на свое място, когато са отминали от тоя свят, хора, които вместо тях наместничестват в тоя свят, това са епископите. Открай време епископите поставят хора, които да вършат тяхната работа в определени храмове, в определени малки части от общността (енории) - свещениците. Тези свещеници са наместници на епископа. Както се казва в каноните, свещениците са ръцете и нозете на епископа, те са негови крайници, негови оръдия, те са тези, чрез които епископът действа. За човек, който казва, че принадлежи към православната Църква (между другото, това буквално се отнася и за католицизма), ръката да пожелае да се смени главата е абсурд. Това, което направиха тези свещеници, с този тъй наречен църковно-народен събор, е буквално преобръщане на каноните на православната Църква - нещо, което е недопустимо за Православието. Това е допустимо в протестантизма - той затова се е отделил, защото не изповядва тази еклезиология, това разбиране за църквата. При тях пасторът не е нищо друго освен избор, "делегация" на църковния народ, който изпълнява определени служби за църковния народ, зависи и може да бъде сменен от него. Той поначало се избира отдолу, а не се поставя отгоре. В Православието и в католицизма свещениците затова се наричат "отци", защото както бащата не си го избира никой, а му се поставя от Господа - така и те. Пак казвам, това не означава, че този отец църковният народ не може да го пипа, не може да го обговаря, той обаче може да го критикува толкова, колкото всеки син може да критикува баща си. Тази хулиганщина обаче, да кажеш "Този повече не ни е отец, събрахме се и решихме да го махнем", просто е недопустима за каноничното съзнание. Затова според мен най-тревожното е, че каноничното съзнание отслабва.
Второ, казва се, че църковните имущества трябвало да се дадат на комитет от миряни и някои свещеници, а епископът просто да си служи службите. Никой православен човек няма да се съгласи с подобно нещо. От апостолско и Господно време е наредено - "Идваха вярващите и поставяха имуществото си в нозете на апостола" (цитирам по памет от "Деяния на св. апостоли"), респективно на епископа. Това не означава, че апостолът или епископът си присвоява това имущество, а че с имуществото на тази общност се разпорежда той, така както бащата, главата на семейството, се разпорежда с имуществото на семейството. Този въпрос беше разгледан по толкова лек начин, че не мога да не си помисля, че събранието просто е забравило принадлежността си към православната Църква. Ето защо не мога да имам друго отношение към това събрание, освен като към хора, които са ми чужди. Тези хора вече не биха могли да ми бъдат отци и свещеници, аз не съм от едно "семейство" с тях; те започват да въвеждат други "семейни" закони в моя дом, в Църквата.
Още по-голяма хулиганщина е, че този събор беше ръководен даже не от свещениците, а от миряни - значи от хора, които са аналогични в семейната йерархия на младшите братя. В семейството един младши брат може да е най-умният, но той си остава младши брат и на семейния съвет той не председателства и не решава. Този събор го председателстваха миряни и мисля, че главният от тях, г-н Диян Николчев, е асистент в богословския факултет, значи това вече е...
- Той е асистент по теология..
- Той не просто е асистент по теология, но по каноническо право. Това според мен е симптом за изключително ниското равнище на православното ни богословско съзнание. Тези хора председателстват събор, който наричат църковно-народен събор на БПЦ, а не знаят елементарни неща.
Заради какво още не мога да призная този "събор"? Той се проведе, след като беше извършено нещо изключително нечестно - не само от църковна, а дори и от най-обикновена човешка гледна точка. Достатъчно е да бъдат подредени фактите:
Една група хора, които бяха в разкол (т.нар. Пименови архиереи), отидоха в храма, където се провеждаше Всеправославният събор, покаяха се, с което ipso facto признаха, че са били разколници. За всеки човек, който е християнин и принадлежи към Църквата, е ясно какво значи това - "Признавам този грях и се отсичам от този грях и се обещавам повече да не върша този грях". Щом се каяха - следователно и признаваха, че са били в разкол, че те са били в разкол. Щом се каяха на патриарха - значи го признаваха за свой отец. За това покаяние на тях им бяха върнати сановете, което е допустимо по канон и е велика милост. Това е точно като при блудния син, който е извършил много безобразия, върнал се е и все пак са го приели. Веднага след това обаче тези същите хора, сякаш нищо не е станало, започнаха да твърдят, че Всеправославният събор бил удар върху автокефалията на нашата Църква, предателство на "националните" ни интереси. Сякаш Църквата е национална и националистична организация! Продължиха да се именуват със същите митрополитски звания, от които се отказаха чрез покаяние и които не им бяха върнати, защото им бяха върнати само епископските... И много скоро след това се явиха на това събрание в операта, което нарекоха "събор" и направиха същото, за което доскоро се бяха каяли. Това дори от човешка гледна точка е безкрайно неморално. Ако до този момент е имало у някого някакви съмнения кой е прав и кой е крив в тая клирическа свада, оттук нататък вече не може да има никакво съмнение.
Ето защо аз не виждам вече как може да се говори за две равноправни спорещи страни. Може да се критикува Светият синод, може да се критикува патриарх Максим, но за разкол, за разколническа воля, за схизматическа воля оттук нататък могат да бъдат критикувани само и единствено тези епископи, които се върнаха отново в разкола си, и всички свещеници и богослови, които се повлякоха подир тях.
И последен факт, който искам да подчертая. Един от елементите в кризата на Църквата в България не изхожда от Църквата, макар че тя е дала повод за него. Върху Църквата се фиксира вниманието на хора, които нямат отношение към нея и които по софистически начин представят себе си за имащи отношение към нея. И друг път съм го казвал: на журналистите много им хареса да наричат "миряни" всички хора, които не са с раса, т.е. да правят такава елементарна дихотомия: клирици и всички останали - "миряни". Мирянинът обаче е човек, който освен че не е клирик, принадлежи към Църквата, т.е. е въцърковен. А да си въцърковен не означава, както си въобразяват много хора, да отиваш веднъж или дваж в годината, и да запалваш по една свещ. Въцърковен е - и това от веки веков се знае - този човек, който се причастява поне два пъти в годината, който извършва целия тайнодействен духовен живот на Църквата, т.е. който е кръстен, който се изповядва, който има църковен брак. Този човек е мирянин и той може по някакъв начин да фиксира вниманието си върху Църквата и да говори по нейните проблеми като мирянин. На всички останали не може да им се забрани да говорят за Църквата, но нека не си присвояват званието на мирянина. "На нас, миряните, ни омръзна вече да слушаме вашите крамоли." "Ние, миряните, не искаме вече да има две страни в нашата Църква." На това миряните, истинските миряни, винаги са отговаряли така: "В нашата Църква няма две страни, чуйте ни най-сетне - има една страна, която представлява Църквата, и има едни люде, които се отделиха от Църквата."
- Опираме до въпрос, който няма как да не задам. За съдбата на православието. Дори не само в България. Като всеки българин уважавам православните традиции, но не съм мирянин в този смисъл, в който вие говорите. По-скоро съм рационален човек... Живеем в един свързан свят, свят на най-различни взаимни влияния, а в страна като нашата чуждото винаги много лесно попива. А и когато човек види богослови, които не са богослови, не може да не зададе този въпрос. Вие описахте една църква, която е сама по себе си стройна вековна система. Обаче как в днешния свят се запазва това островче?
- Ако под тревога за съдбата на Православието трябва да разбираме тревога за неговата масовост, аз не си правя никакви илюзии - в от мен обозримото време за подобна масовост не може да става дума. Но не се и притеснявам, че Православието ще пресъхне у нас. То може да има по-малко паство, но няма да умре. Няма да умре не просто и само защото Господ така е обещал (нека не изповядвам вярата си тук), но и защото (в това не се съмнявам) религиозната потребност на човечеството е константа. Разбира се, тази религиозна потребност може да бъде удовлетворявана по различни начини. Един от тях е протестантизмът и неговите най-съвременни течения, които общо наричат секти. Такива хора (сигурно във връзка с това, че нашият свят е взаимосвързан и че големият свят навлиза в нашия малък свят) в нашата страна ще има, и то може би повече, отколкото е имало досега. Но не всички са бихевиористични по направа, според принципа "стимул - реакция, лозунг - отговор, повик - ответ, песен - друга песен, крясък - ответ на крясъка". Някои хора могат така да си удовлетворяват потребностите, други не могат. И такива хора, с такава направа - по-дълбока - ще търсят винаги удовлетворение на религиозната си потребност там, където е първо-началната истина, традиционният й строй, където трябва повече да прочетеш, трябва повече да размислиш, да е "по-бавно" - защото става дума за "пределното" и не бива да се доверяваш на децибели и моди, където да е просто "съвременно" е съмнително, а да е трансвременно е удовлетворително. В този смисъл, винаги ще има хора, които ще принадлежат към православната Църква. Защото в нея е Истината и тя има благодатта да я засвидетелства.

Разговора води Христо Буцев