Изкуството е тежка работа

Любо Прахов често обичаше да повтаря, че качеството на художника зависи от количеството минало, което той носи в себе си. Постоянно се съизмерваше с тази артистична максима, превърнал я беше във вътрешен, неосъзнат коректив на човешкото и художническо поведение. Това вглеждане навътре в себе си и назад във времето съвсем не го деформира или отчужди от жизнените смисли на реалния свят. Любо Прахов бе преизпълнен с огромно количество минало, той равняваше всяка форма по тотемите
и идолите по керамичните отломъци на находищата в Градешница или Урсой, по висшите критерии на неолитния човек. Често казваше "толкова неизмеримо надолу има в нашата земя". Там надолу той дълбаеше безпощадно през целия си творчески живот, успя да го постигне и имаше съзнанието кога го постига. Затова пластиките му излъчват гравитационната мощ на малки планети, на вселенски късове, които привличат непреодолимо и около които ние всички, удостоени със званието "негови приятели", гравитираме с огромна сила. Тези могъщи енергийни потоци превръщаха ателието на Любо в езическо капище, в сакрално място на една епикурейска и жизнелюбива религия, която се излъчваше от самия него. Това привличаше всички, които по някакъв начин сме негови ученици, съмишленици, съратници и следовници. Скръбта по опустялото оброчище, където отивахме, за да съпреживеем заблуди и амбиции, падения и възходи, лоши и добри дни, е всъщност поводът на тази изложба. Любо Прахов ни трябва все повече, защото той бе избраник с чудодейната дарба да просветлява духа на обезверените, на търсещите и непримиримите. Той ни връща истинските начала в живота, заредил ни е години занапред с умението да сме будни, земни и силни, когато гледаме надолу в себе си и в изкуството, което правим. Ето и преките му ученици, тези, чрез които той най-точно изрази съдбовната си мисия, продължават уроците му - всеки по свой си път. Преди да си отиде, той ни посочи най-страшната опасност, която дебне художника. Каза ми: "Не забравяй, че ние често пилеем духовната си енергия, превръщаме я в негативна, в свой недостатък." Очевидно, че учениците му не са забравили това, а и нямат право да го забравят.
Изложбата, открита в галерия "Шипка" 6, доизгражда необикновената личност на Любо Прахов. Толкова години след смъртта му с благодарност продължаваме да повтаряме: "Без теб животът е непълен." Оказва се, че качеството на художника зависи не само от количеството минало, което той носи в себе си, както твърдеше Любо. Качеството на художника зависи и от дарбата на прозрение, от умението му да проникне напред в смътното предстояще, да излъчва духовна енергия години след като го няма. Така Любо Прахов остава не само в нас и в нашите спомени. Той се превърна в мерило на изкуството, което продължаваме да се опитваме да правим.
На 28 октомври се навършиха четири години от смъртта на Любо Прахов, която сякаш се е случила много отдавна и с някого другиго. Имам запазени два документа от него - един многочасов аудиозапис и един твърде нелеп телевизионен филм с визия на селска радиоточка. Двамата с Любо, аранжирани в ателието, обменяме фалшиви мисли и удостоверяваме нагледно собствената си неузнаваемост. Така че единственият автентичен запис си остава безразборният диалог в онази среднощна касета, която записах у дома през есента на 1988 година. Подбрах няколко откъса, които ще ни върнат малко от Любо.

...През 69-та или 70-та година беше, прочетох една статия на Хърбърд Рийд за живописта. Тя разкриваше най-дълбоките тайни на създаването. Тогава почувствах интуитивно нейния смисъл, а едва напоследък като че ли се докоснах до същината му. И нищо чудно след време истината да се окаже друга и то много по-сложна, отколкото подозирам. Рийд разказваше как енергията минава през твореца и се влива в картината му. От такава критика съм научил много повече, отколкото от някои художници...
...Колко много са хората, които казват - аз мисля, аз твърдя, аз творя... А в изкуството едва ли е така... Обратната страна на подобно самоизтъкване съвсем не е скромност или опит да се абстрахираш от предмета, за който говориш.
.. Николай Райнов пише, че трябва да заставаме пред картината като пред цар - да изчакаме най-напред тя да ни заговори, а след това ние да дръзваме. Когато цитираш някого, когото уважаваш, това вече си ти, това вече е твоя мисъл...
...Николай Райнов е мерило за мен. Всеки допир с други, съвременни изкуствоведи само увеличава респекта от него, защото думите му са така прости, елементарни дори, а разбираш, че никой у нас не е изразил по-добре нещата в изкуството. От него научих, че не можем да говорим за една
картина или скулптура, че са сполучливи или хубави, защото подобни окачествявания са присъщи за индустриалните продукти. Знае ли някой дали е достигнал мисълта на художника? Научих още, че това, което човек вижда, е само повърхност - бои и платно, а самата картина прави в главата си. Първообразът е в мисълта на художника. Така че има две картини и твърде съмнително е тази на зрителя да се покрие с авторовата. Това, което гледаме, е само вещество - платно, покрито с бои, парче камък или бронз...
...Големият
майстор може да покрие чрез изразните си средства своята идея. И това ти дава до известна степен право на спокойствие, защото може да си посредствен художник в изобразяването, но да не си посредствен в идеята и чувството... Човек сам трябва да направлява емоциите, които го привличат към натурата. Затова и Кандински казва за себе си, че е реалист - той е верен на действителността чрез чувството си. Аз ли? Правя това, което виждам, което чувствам и което достига от натура до мен...
...Това, което човек е получил в Академията - то има значение, то не се забравя, но много по-важно е оттам-нататък да намериш опорната точка, от която ще започнеш работата си на художник. А трудно е да се запазиш чист - да мислиш във високите категории, от позицията на всеобщото добро и знание...
...Искам да правя такива образи, пред които да се поклоня, а не да се унижавам...
...Човек може да прави изкуство единствено в съприкосновение с природата. При неолитната керамика като че ли всяка една форма носи зародиша на следващата. Чрез тотемите и идолите си древните сякаш директно са общували с вселенските сили, впрягали са ги в своята духовна енергия. Тези сили сякаш изкристализират в смъртта, добиват истинския си вид. Боговете на езичниците са верни и до днес, защото са понятия...
..
.От човека остават две неща - доброто, което си направил, и знанието. Самото знание усъвършенства доброто. Какво е доброто? Благотворителят, който често вътрешно е дълбоко мизерен, е облечен във външната проява на добротата. Важното е и истинското измерение на знанието, защото има много знания, които са ненужни. Когато изчерпи своето добро и своето знание на земята, човек може би е свършил мисията си и приключва земният му път. Като практици нас ни интересува това, което правим върху платното или с глината - дали то ще носи истината и доброто. Дали ще правим изкуство, обвързано с принудата на момента, с дребнави и несъществени съображения, или ще се докоснем до онези истини и знания, които е владеел Рембранд, рисувайки "Блудния син"...
...В изкуството всичко
може, когато е истина и не е подчинено на елементарна идеология. Когато човек прозре тези истини, то тогава и житейската му съдба става друга. Художникът не е длъжен да е морален и нравствен, но към работата си той е длъжен да е морален и нравствен...
Леонардо е казал, че стремежът ни към съвършенство води до меланхолия. Изкуството е изключително тежка работа. Когато навлезеш в него, чак тогава осъзнаваш, че си се озовал в бездна. Иска се отправна точка, за да направиш картина или скулптура. Не говоря за предварителен тезис. Но трябва да се стремиш към такъв образ, пред който действително да се поклониш. В ателието ми има една африканска маска на племенно божество - виж, пред нея можеш да се поклониш. Имам и една маска на Агрипа - великолепен римски портрет
. Пред него поклонът е немислим, защото ще се поклониш пред човек, който потвърждава дълбокото съмнение, с което е бил обкръжен...
...Когато искаш да се докоснеш до всемирното знание, то трябва да си дадеш сметка кое е вярно и кое не е. И това е най-трудното, защото изхождаш от собственото си ниво, а знае ли някой дали то е достатъчно? И оттук-нататък започва голямата проверка, която сам правиш за себе си. И едва тогава като художник стигаш до мисията си, което е страшно, защото встъпиш ли в нея - подписваш смъртната си присъда. Всеки художник трябва да мисли как да стигне до себе си, до най-същественото на своята собствена същност. Да усетиш мощта, движението на нещата в света - това е началната степен на сливане с вселената. Логиката е преходна, усещането е съществено. Не е лесно да се разбере и следващото - че сам ти си една вселена... А малцина достигат до съвършенството да слеят себе си и кръговрата на вселената в едно. Това е великата еманципация на човека, изчистен от всякакви робски норми, за да достигне до същината на нещата...
...Много е страшно, когато се излегнеш на направеното. Често срещаме около себе си художници, които самолюбиво повтарят направеното. Знам и млади художници, които след десет години ще бъдат старци в творчеството си. Брак, чиято
изложба гледах наскоро, е велик пример. Банално е да кажа, че ме развълнува - той ме потресе с могъщия си стремеж към съвършенството, със своето неспокойствие. Художникът става откривател, когато наблюдава живота, а откривател не може да стане този, който наблюдава картините на другите...

Бисера Йосифова