Киномания '98

От 13 до 29 ноември в зала 1 и 11 на НДК се преборихме с 12-то есенно стълпотворение от филми, все още наричано "киномания". От всичките 54 заглавия само 5 пристигнаха специално за случая: испанският "Никой няма да говори за нас, когато сме мъртви" на Агустин Диас Янес, руските "Кавказки пленник" на Сергей Бодров, "Крадец" на Павел Чухрай, "Брат" на Алексей Балабанов и арменският "Кръвта" на Сурен Бабаян. Последният се оказа единственият чуждестранен режисьор, уважил с присъствието си Киномания '98.
За първи път нямаше дневни прожекции (с изключение на анимационните "Мулан" и "Мравката Z") и до каталога успяха да се докопат само 2000 късметлии.

Според повелите на пазара, от плакатите и тв-рекламите на филмите ни съблазняваха звездни лица: Катрин Деньов ("Площад "Вандом"), Робърт де Ниро ("Ронин"), Джесика Ланг, Мишел Пфайфър и Дженифър Джейсън Лий ("Хиляда акра"), Ал Пачино ("25 цента"), Майкъл Дъглас ("Перфектно убийство"), Деми Мур ("Редник Джейн"), Джеръми Айрънс ("Лолита"), Сандра Бълок и Никол Кидман ("Приложна магия"), Уесли Снайпс ("Блейд")...
За разлика от други есени в НДК, сега стратегията на програмата бе "елитаризирана" - не актьорските, а режисьорските имена бяха пуснати за стръв на киноманите: Робърт Олтман ("Хлебният човек"), Дейвид Линч ("Изгубената магистрала"), братята Джоел и Итън Коен ("Големият Лебовски"), Емир Кустурица ("Черна котка, бял котарак"), Педро Алмодовар ("Жива плът"), Стивън Содърбърг ("Извън контрол"), Тери Гилиъм ("Страх и омраза в Лас Вегас"), Биле Аугуст ("Клетниците"), Люк Бесон ("Последната битка")... Но тези именно режисьори, допринесли повече или по-малко за раздвижването/разиграването на филмовия език през десетилетията или последните години, с малки изключения сякаш се бяха наговорили да ни разочароват. Или да ни оставят равнодушни. За професионалната публика това не бе изненада - такова е състоянието на киното през последните години. Животът продължава...
Любимият присмехулник Робърт Олтман е решил на 73 да се пробва в комерсиалното кино - не с друго, а с оригинален сюжет на бестеселърния ас Гришам. Адвокат (Кенет Брана) е обсебен от страст към невзрачна сервитьорка (Ембет Дейвиц), заради която му се струпват куп неволи. Мелодрама, сякаш изскочила от латиноамерикански сериал, пропъжда кримката, а бръсначът на прословутото Олтманово остроумие е ръждясал в порой от дъжд и сълзи. Кенет Брана се мята с патетика, подходяща навярно за Шекспир, но не и за Гришам, а партньорката му е по-безлична от празна чаша. Филмът се рее в несвяст из лудости и страхове - сякаш друг режисьор е снимал "Военно-полева болница" ("Златна палма" '70), "Нашвил", "Три жени", "Играчът", "Прет-а-порте" или дори "Канзас сити"... "Хлебният човек" не е най-дългият, но със сигурност е най-скучният филм на Олтман. Дори намигането към "Туин Пийкс" във всякаквите игри на другост е немощно.
Затова пък самият Дейвид Линч в "Изгубената магистрала" показа, че е още по-луд, отколкото в "Туин Пийкс", но все така талантлив. Филмът е поредната му гавра с жалоните на американското живеене - от брака до видеото, от секса до рока, от автомобилите до мафията, от любовта до порното, от мотела до параноята, от парите до патлака... Случки и обсесии, меланхолия и истерия, непрогледна тъма и клипова яркост се гонят из екрана, тласкани от френетичен бяс. Героите се раздвояват, разпадат, пропадат, а мистеризната надпревара не си поема дъх. Зад кадър се протяга трансценденталната музика на Анджело Бадаламенти. "Изгубената магистрала" стига до такава хищна екстравагантност, че издевателства не само над клетниците на екрана, но и на тези пред него - прокрадва се носталгия по постмодерната сърцатост на "Диво сърце" ("Златна палма" '90). Но всъщност пада голям смях.
Гаврите с американските клишета и паралелното прицелване в някои от тях сближава Линч с братята Коен - и те в "Големият Лебовски" продължават сардоничния си поход, познат ни от "Бартън Финк" ("Златна палма" '91), "Генерално пълномощно" или "Фарго". Само че този път братята Коен (Джоел е отново режисьор, а Итън - съсценарист и продуцент) изглеждат направо весели добряци. От най-банално недоразумение с редови маргинал, както са свикнали, те яхват иронията, развяват самоиронията и се впускат в пародиране на гангстери и филми, мечти и порно, родители и любовници, просперитет и хипарство, приятелство и насилие. Напъхани в бляскава олелия от ситуации и гегове, добронамерената непохватност и напористата глупост си сътрудничат в името на кикота. Има го. Но независимо от софистицираните майтапи до гърч, великолепното завръщане на Джеф Бриджес на екрана, поредната среща със Стийв Бушеми, Джон Гудман, Джон Туртуро и изобщо с киното на братята Коен, "Големият Лебовски" е доста по-лековат от "Фарго".
Преди девет години Стивън Содърбърг ни даде такива обещания с дебюта си "Секс, лъжи и видео" ("Златна палма" '89), че всеки от следващите му филми посрещаме с нетърпение - дали?. Не. "Господарят на хълма" беше нежен, но нищо особено. "Кафка" се оказа толкова верен на Кафка, че чак стерилен. "Шизополис" пък бе толкова експериментален, че замириса на клиника. Сега "Извън контрол" етолкова обикновен екшън, че дори нихилистките намигвания към жанра и неговите щампи не го спасяват от холивудския конвейер. Но е сигурно, че Содърбърг се е забавлявал - дори само заради събирането в тандем на Джордж Клуни и Дженифър Лопес. Както е сигурно че ще продължим да чакаме филмите му.
Емир Кустурица спечели втората си "Златна палма" за "Ъндърграунд" през 1995-та, но си навлече куп неприятности с политическите тълкувания на трагикомичната балканска сага. Е, не заряза киното, както се закани преди 3години. Киномания' 98 бе открита с новия му филм "Черна котка, бял котарак", удостоен два месеца по-рано със "Сребърен лъв" от Венеция '98. Навярно от ужас да не се забърка отново в идеологическа каша, босненският носталгик по стара Югославия е продпочел хем конвертируемото, хем безобидно, хем обиграно пространство на циганските патила и страсти. И си е спретнал екранен купон - шарен, гръмогласен, щур, ироничен, патетичен... Никой като него не ги умее тия киноексплозии от емоции, реалност и фантазми. Във филма черна котка и бял котарак се римуват с цигански барони и техните кланове, три мъжки поколения - с летящи воали, глобалните комуникации - с Хъмфри Богард от "Казабланка", изобретателна булка - с броене на германски марки, властта на познатата от "Циганско време" баба Любица Аджович - с любов в слънчогледи и т.н., но до поезия не се стига. Сценаристът е същият - Гордан Михич. И музиката е в изобилие - но не е на Горан Брегович. И операторът Вилко Филач го няма. И не е същото. С виртуозната си трескавост "Циганско време" бе преживяване. А "Черна котка, бял котарак" предъвква - герои, метафори, послания. Станали са жилави. Изгубили са не само аромат, а и вкус. И филмът заприличва на експортна чалга.
Перверзникът Педро Алмодовар се поклони пред сънародника си Бунюел в "Жива плът". Филмът скача от Испания на Франко в Испания на Хуан Карлос, за да стигне до внушението, че нищо не се е променило от социална гледна точка. Естествено, отново има любовни лабиринти, но този път Алмодовар надскача снизхождението си към жената - изкусителните героини на Анхела Молина и Франческа Нери са по-скоро любими-майки-пазителки, отколкото тела за употреба. Странно усещане за патриархалност изскача от "Жива плът". Накъде ли се е отправил Алмодовар...
"Последната битка" пък ни показа откъде е тръгнал Люк Бесон през 1984-та, за да стигне до пищността на "Петият елемент" - дебютът му е строга черно-бяла, безсловесна антиутопия, в която Жан Рено убива последната известна (на героя му) жена на света. Само че не стана ясно защо прожекцията му трябваше да бъде в зала 1, след като там се събира тийнейджърската публика за екшъни...
Дебютът на Андрей Слабаков "Вагнер" е също своеобразна антиутопия, заснета в черно-бяло. Но не за края на света, а за края на илюзиите. И е претъпкан с диалог. Работничка-новодомка (Ернестина Шинова) броди окаяно през съдби, надежди, пошлост, горест, досада, невъзможност - от заводската преса "Вагнер" до сталинисткия барок на своето жилище и отвъд него... Абсурдът е вездесъщ - по Кафка, по Бекет или по българскотоживеене. Андрей Слабаков е изградил атмосфера на нагнетена лудост, "материализирана" от оператора Войчех Тодоров в почти хипнотична визия. Дръзките завои на монтажа издават завиден усет за кино, но филмът се губи из протяжността на препратки, задявки, послания... А се забавлявах искрено, докато четох сценария на "Вагнер". Все пак е чудо, че след толкова финансови перипетии филмът стигна до екран, и фестивали обикаля вече.
В безкинното ни време още две български заглавия събраха публика на Киномания - обновеният (също черно-бял и отдавна коментиран) дебют на Мариус Куркински "Дневникът на един луд" и съвсем пресният филм на Иван Ничев "След края на света" по сценарий на Анжел Вагенщайн (копродукция България-Германия-Гърция). Евреин, пристигнал от Израел (Стефан Данаилов) и арменка, не заминала за Париж (Катерина Дидаскалу) се срещат след много години в родния Пловдив. Спомнят си влюбено един в друг детство сред крамолите на беден квратал с поп, равин и ходжа, витален дядо, обаятелна майка, турска баня, ревнива баба, колоритен фотограф, цигански ритми, приятели - до разпадането на този пъстър свят заради комунистическите безчинства... Действието умело подскача между тогава и днес, за да стигне до познатото внушение, че вероломността на идеологическите ексцесии е не по-малко страшна, отколкото тази на мутрите. Независимо от чаровната детска непосредственост (Жана Даковска и Златил Давидов), болезнената сдържаност на Стефан Данаилов, сърцатата епизодичност на Татяна Лолова, Георги Калоянчев, Георги Русев, Никола Рударов, Васил Михайлов или Джоко Росич, филмът свежда етническата, религиозна, политическа или просто човешка толерантност почти до счетоводен баланс. "След края на света" се е прицелил сръчно в експортността на екзотиката, предадена адекватно от камерата на Жоро Николов. Всичко това на Запад може и да интригува все още, но тук ни е втръснало. Независимо от пламъците в кадър, от екрана вее повече хлад, отколкото на търг.
Иначе на Киномания '98 българският дух се мярна и в три чужди филма: като корумпиран митничар, убит и провесен на бариера за назидание в "Черна котка, бял котарак"; като светъл затворнически спомен на главния герой от "Жива плът", който покрай педагогиката и монтьорството не само научил български, но го прилага и като стратегия за сваляне; като избраник на вещица в американския "Приложна магия", която знае, че "България е някъде в Трансилвания", сравнява го с граф Дракула, а той като него вампирясва и върху гроба му израства розов храст...
Наред с комедиите, екшъните, фантастиката и драмите, които вече са или скоро ще бъдат по екраните, на Киномания '98 имаше и костюмни филми. Сред тях се откроява английският "Елизабет" на индиеца Шекар Капур с австралийката Кейт Бланшет в ролята на младата кралица Елизабет Тюдор - елегантно ироничен и изтънчено еротичен филм. Френско-американският "Имало едно време... история за Пепеляшка" на Анди Тенънт пък е приказка "на живо" за възрастни и деца - темпераментен, емоционален и закачлив филм, който си струва да бъде гледан и заради присъствието на Анджелика Хюстън, Жана Моро, Дъгри Скот...
От всичко на Киномания '98, която май ще се окаже последната за този век, най си струваше обаче да бъдат видени руските филми - не само защото си отиват у дома. Но за тях - в един от следващите броеве.

Геновева Димитрова