Информационен поток
и исторически процес

Наблюдения и обобщения върху стесняващото се и разширяващо се през ХХ век българско публично пространство с нещо като прогноза за XXI век

Текстът е прочетен на международната конференция "Медии и комуникации през XXI век", която беше посветена на 100-годишнината на БТА.


Уважаеми дами и господа,


Надявам се, че няколкото страници, които ще прочета пред вас, и които, ясно е още от кавичките, носят в заглавието съмнение относно основните понятия, няма да развалят празника за стогодишния юбилей на БТА със съдържащия се в тях скепсис и липса на еуфорична вгледаност в това, което ще започва да се случва след три години. Защото, макар всички да сме обхванати в различна степен от краевековните утопии, XXI век, на когото
е посветена нашата конференция, е наистина утре и нашето битие едва ли ще бъде чак толкова радикално променено. Повечето от нас, българските хуманитаристи, добре чуха предупреждението на големия френски философ Пол Рикьор от миналогодишната ни среща: "Човек трябва да бъде много внимателен по отношение на всякакъв вид прогностика и пророчества, защото излизаме от ужасяващите опити за унифициране, за тоталитаризиране. Сега сме във фазата на противопоставянето, съмняваме се във всяка глобализираща представа, понеже се боим от завръщането на тоталитаризма. От друга страна, изпитваме силна неосезаемост към историята - тя е много непредвидима за нас. Зад гърба ни е не само тоталитаризмът, но и крайно опростеното виждане за политическия хоризонт в епохата на ядрено възпиране." И действително, уважаеми колеги, можеше ли някаква прогноза от 1996 година да предвиди, че едва ли не световно историческо събитие за 1998 ще бъдат не новите актове на разширяващата се евроинтеграция, а сюжетите на интимните отношения на американския президент? И е ли това една моментна илюзия или санкция на голямата история. А що се отнася до краевековните утопии, още Марк Блок във великата си книга "Апология на историята", създадена във фашистките затвори, беше писал за последните векове: "Сред бъркотията в нашите хронологически класификации се промъква, струва ми се, една нова мода - във всеки случай колкото заразителна, толкова и безпочвена. Ние на драго сърце отчитаме времето по векове. Дълго време чужда - както е известно - на всяко точно отчитане на години, думата също така първоначално е притежавала свои мистични резонанси..."
Без да съм преизпълнен изцяло с постмодерен скепсис, аз също не вярвам, че зараждането на образите на събитията и отлагането им като историческа памет, трансформирането на поредицата им в историографско самосъзнание е един "правилен", последователен процес. Трагическият, абсурден в ред свои малки стъпки, големи сюжети, пропадания и колективни безумства, резки ускорения на историческото време и пр. ХХ век поне ни накара силно да се съмняваме в еднопосочността на това, което обозначаваме като исторически процес и, разбира се, окончателно в телеологията на самата история. Многократно ние разбирахме и че така нареченият информационен поток никога не е толкова хаотичен и неговото отливане, канализиране се направлява - съзнателно или не, от големите идеологии, от спонтанно възникващите колективистични нагласи, от геополитическите утопии. И така, нито "информационният поток" е нещо безгранично, безмерно, от което историята прави своя избор, за да се отложат образите на събитията, нито самата история "знае" своите посоки, макар че тя непрекъснато се конструира така, че да внушава увереност на човечеството, опитва се да представя връхлитащите ни събития като нормални, едва ли не очаквани, предчувствани, тоест като естествено вписващи се в един "исторически процес". Тълкувайки Ницше, Мишел Фуко пише: "Цялата историческа традиция (теологична и рационалистична) се стреми да разтвори отделното събитие в идеалната последователност - в телеологичното движение или във веригата на естествения прогрес." Да, но непрекъснато ни връхлитат събития, които просто няма как и къде да се поместят и затова звучат като нещо фантастично - например крайните форми на държавен или групово-сектантски тероризъм, които радикално променят дълго градения световен ред. Затова и Фуко прави разлика между желанието на човечеството бързо да подрежда нещата в т. нар. исторически процес и казва, че действителната история може да преобърне също отношенията между близко и далечно.
Аз имам три любими български сюжета от времето на Първата световна война. Ще ги маркирам, без, разбира се, да ги разказвам. Първият. В навечерието Правителството прави показни шантажни процеси срещу опозицията, противопоставяща се на ориентацията към Тройния съюз. Представители на различни политически сили и общественици са вкарани в затвора. По време на първите години от войната цялата контролирана преса непрекъснато се занимава с тях, те са предателите, едва ли не от затвора дирижират саботажни акции. Но към края лошият за България ход на войната работи за тях, превръща ги в идеален парламент в плен и повечето от тях имат след това силно персоналистическо политическо битие, подготвено точно по този парадоксален начин. Вторият. По същото време
в Швейцария се установява крайно разнородна по състав франкофонска опозиционна българска емиграция, първоначално с абсолютно маргинални позиции, докато в края на войната Правителството се обръща към нея с молба "да спасява България". Третият. Голяма част от текстовете на българските маршове също за времето на Първата световна война са написани от дотогава графоманстващия стихотворец Любомир Бобевски, превърнал се за кратко време едва ли не в национален поет - по-значителен от Вазов. Вбесеният проф. Александър Балабанов пише един текст, памфлет по същество, но печатан в официозно военно издание и възприет съвсем сериозно - епохата на Любомир Бобевски, където се обиграва формулата "ако преди бе Ботев, то сега е Бобевски"... Днес си умираме от смях, но в семейството на Бобевски десетилетия след това бяха убедени, че текстът е съвсем сериозна и заслужена възхвала.
Ето така, въпреки планомерните усилия на информационни агенции, официозна преса, въпреки трупаните тонове информационни единици, действителната история си играе в различни посоки, българското публично пространство се оказва въвличано в различни по-големи контексти, черното става бяло и пр., и пр. При това без радикално да е сменян един политически режим, както е за времето на комунизма. Просто поради тези различни контексти България или се усеща стабилно разположила се в големи геополитически конструкции, или е изхвърлена, маргинализирана, провинциално смалена, оставена сама на себе си.
Когато препоръчвам на моите студенти класическата вече книга на Юрген Хабермас "Структурни изменения на публичността", винаги им напомням непременно да имат предвид корекциите, направени от самия немски философ към осемнадесетото издание на неговата книга, вече след големия прелом от 1989 година: за извънредно динамизираната през ХХ век буржоазна публичност, за битките, пресичанията и саморазрушаванията на публичностите, за радикалните опубличностявания на все нови и нови частни дотогава сфери, всъщност за цялата тази скокливост на обкръжаващото ни. А за съжаление всичко това най-често означава, че хората в нестабилни, неспокойни и бедни общества като нашето днес не помнят продължителни периоди от своето битие, живеят в непрекъснато прекъсващи се исторически времена. Днес например в България никой не говори за Народна Република България като държавно образувание, просто защото никой не знае как да бъде подредено това колективно историческо битие, какво да направи една българска история с него. А знайно е, че макар да са травмирани, германците и французите непрекъснато проблематизират Мюнхен и Виши. А как можеш да мислиш един цял век, че да си представяш и следващия, ако близо половин век от същия този ХХ век е празно, тъмно, нерационализуемо време. Истините за колаборационизма с комунистическото на голямата част от българското
население трябва да се изрекат, за да мислим по-нататък как ще комуникираме през XXI век.
Но днес, когато отбелязваме празнично 100-годишнината на БТА, не можем да не си припомняме и за колебания на българската публичност в други посоки, имали място в нея
пред средновековието на двадесетото столетие.
Цитирам: "Пагубното въздействие на печата в услуга на лъжата и на подстрекателството към война не може никъде да се наблюдава тъй добре, както на Балканите. От десетилетия насам тук безсъвестният печат подклаждаше произволни войни, подпалваше революции, предизвикваше размирици, насъскваше народи едни срещу други и проиграваше интересите им, - всичко това под знака на съзнателната лъжа; така че не можеше да се говори вече за един истински печат, а само за едно рафинирано средство за престъпления спрямо отделни народи. Тази единствена по рода си корупция на европейския дух окачестви истинските борци за свобода едва ли не като бандити, а затова пък издигна прости убийци до народни герои, щом като те са допринесли нещо за тържеството на войната и на лъжата!"
Това са думи на директора по печата при българското Министерство на външните работи, изречени на Първия конгрес на Съюза на националните журналистически сдружения във Венеция през 1942 г. Разбира се, казаното е мотивирано със справедливата реакция на българите срещу решенията на Ньойския договор, с разпокъсването на България. И трябва да ви уверя, че едва ли не основен мотив в целия том "Журнализмът е мисия" от този конгрес е бъдещето на справедливо обединена Европа, макар повечето от там присъстващите "журналисти" да са облечени в нацистки униформи. Но това не им пречи да заявяват: "Нашето слово ще продължава да живее. Може би по-късно да се случи същото (има се предвид величието на делата на Омир и Ксенофонт срещу "изопаченията" на Йосиф Флавий - бел. моя) и с духовните паметници на нашата велика епоха. Фантазиите, илюзиите и лъжите на нашите неприятели ще бъдат считани в едно далечно бъдеще като белези на едно духовно падение, което намира най-сетне потвърждението си във военното поражение. Нашето слово обаче ще продължава да живее, защото то е облагородено чрез дело и диша духа на нашите народи." Звучи фантастично, нали?! Но нима колебанията в нашата българска публичност са само в тази фантастична посока. По-малко фантастични ли са препоръките на Георги Димитров от името на Коминтерна (пак по същото време) до френските комунисти да не се съпротивяват активно на нацистката окупация, за да може по-пълно да бъде разрушен френският капитализъм - все в името на бъдещото европейско обединение, макар и като идея осъществено под друга егида, с друг идеологически знак.
Стесняване и разширяване на полетата на българската публичност, сривове в персоналистическите осъществявания, промени на посоките в историческите оценки ни предложиха и последните девет години след падането на Берлинската стена, макар много от нас да участваха с ентусиазъм в разгърналите се политически сюжети. Сложно се помества българското публично пространство в също така динамичното общоевропейско публично
пространство. Преди време слушах оценките за президента Желев като един от малцината световно познати дисиденти, които са запазили - наред с Хавел - моралния си авторитет след пребиваването в най-високата държавна институция. Това бяха оценки на запазили независимата си позиция знаменити дисиденти като Александър Гинзбург и Леонид Плюшч, казани край Варшава, в "култово" за "Солидарност" място и възприети без колебание от стотиците присъстващи. Но в същото време в България моралният авторитет на Желев, в последните месеци на неговото президентстване, бе подложен, меко казано, на големи съмнения и както знаем, това бе напълно неразбираемо и за голяма част от европейските посланици в София.
А как да реагираме на този натрапен ни отвън шаблонизиращ сюжет. Написал един добър италианец книга, където за по-лесно смилане от страна на европейския читател обявява заместник-председателя на българското Народно събрание от миналото Димитър Пешев за "българския Шиндлер". Това, че персонажът на знаменития филм на Спилбърг е все пак самотен играч, фабрикант и търговец, и че аналогиите са неуместни, няма значение. Нали все пак тиражният медиен образ проправя информационен канал и за българския случай. Обясняват българите, че при спасяването на българските евреи Димитър Пешев наистина има огромна роля, но че съвсем не е сам - акцията започват кюстендилски депутати, тя се подкрепя от повечето народни представители от буржоазните партии, от БПЦ и в един момент става дело и на царя, тоест ваденето само на една личност пред скоба е
неуместно. Но европейската публичност, развила инерцията, настоява: "Шиндлер, та Шиндлер, макар и български". И българското обществено мнение клеква, съгласява се дори в лицето на своето Народно събрание да извърши това пределно персонифициране. А иначе, нашите най-големи уважения към самия Димитър Пешев. Но в случая важна е провинциалната несамостоятелност. Както в случая с публичната политическа личност на Желев е важна крайно стеснената политизирана, одомашнена и пределно актуално-всекидневна публичност, която нищо не помни дори отпреди две-три години.
Време е да кажа няколко заключителни думи, които, в духа на досегашните страници, са, разбира се, не прогноза, а предупреждение за XXI век. Като хуманитарист аз се безпокоя от ново виждане на технологическия процес за развиването на медии и комуникации в утопичен план. За мен продължават да са важни социалнопсихологическите явления и е илюзия, че технологиите сами по себе си променят, насочват посоките им в желана от свободното отворено общество насока. За нас, българите, сега наистина е извънредно важно евроинтеграционните процеси да не ни заобикалят, да не бъдем оставяни в нещо като хладилник за необозримото бъдеще, а точно като публично пространство да се чувстваме въвлечени в един непрестанен последователен процес. Българската публичност не трябва да вижда Шенген като поставяне на граници пред поместването ни в единната публичност на европейското човечество. Инак ще нарастват разстояния, ще се разгръщат други, непредвидими социални истерии и заблуди. Затова "потоците" трябва да вървят в синхрон, трябва да интерферират. Още през 1960 г. Раймон Арон беше писал в статията си "Зората на всеобщата история": "За първи път обществата, наречени развити, са на път да преживеят една и съща история. За първи път вероятно може да се говори за човешко общество."
Целият въпрос е как ще разгърнем в социалното си въображение метафората за зората и за денонощния кръговрат и какво всички заедно ще направим за тези общества, които според колебанията на действителната история се оказват не напълно развити; ще бъде ли допуснато и обществата, считащи себе си за напълно и окончателно развити, да пропадат в нови малки и по-големи варварства, тоест ще станем ли всички заедно единно човешко общество.

Михаил Неделчев