Единяване на критическия
мултисенсус

Няма да крия, пък и то си личи с просто око - заглавието на този текст е реплика към избрания от Михаил Неделчев "ключов израз на Хабермас" за "раздробяването на наивния консенсус", послужил за "съборно начало" на книгата - "Критика на политическото и негови медийни образи". Реплика дълго мислена, обработвана, прехвърляна, трансформирана и претрансформирана не за друго, а заради желанието за съвместяване на Михаил Неделчев - радикалдемократа, Михаил Неделчев - литературния критик, Михаил Неделчев - историка, Михаил Неделчев - медийния експерт, Михаил Неделчев - публициста, и т. н., и т. н. Дискомфортът от поливалентността на публичността роди потребността от общ знаменател, под който да бъде подведена не само личността
, но и нейните текстове. И въпреки че се оказа почти невъзможно този знаменател да се яви като един-единствен, все пак редуцирането му до изброимо число теоретични позиции донякъде премахва фрустрацията от неизброимото число персоналистични функционирания. Единяването на критическия мултисенсус е най-подходящият начин за разбирането както на Михаил Неделчев, така и на неговите текстове.
Първа позиция на единяването: "Раздробяване на наивния консенсус" е идеологическа книга. Но не в пошлия смисъл на термина,
а в разбирането му като ясно проведена политическа и партийна стратегия за вникване, анализиране, обясняване и действане в света. Настоява: "Каквото и да е написано от политическите мислители за утопичния, символическия и спекулативния характер на това, което се нарича идеология, все пак не само теорията, но и политическата практика навсякъде по света не е измислила по-добър, по-демократичен и по-активизиращ обществените енергии начин на политическо участие извън партиите и извън идеологиите, които ги конструират в идеен план. Не е измислен по-добър начин за създаване на политическа идентичност у хората и за предизвикване на политическа солидарност". Предупреждава: "Деидеологизацията, която уж вършат (думата е за новите демократи - б.м.), е всъщност съхраняване зловещата мощ на старите тоталитарни идеологии, вече отказали се от външните си изрази, но превърнали се в добре обработени житейски стратегии, мимикризиращи, годни да се реализират в абсолютно различни от генетическото им лоно условия." Убеден е: "Антипартийността... неизбежно се трансформира в идеи за една-единствена народна партия, която все на юруш търси в голямото пространство "своите" кадри." Пледоарията е за ценността на политическото, за необходимостта на идеологическото, за демократичната ефективност на партийното. За Михаил Неделчев общественият дебат е невъзможен без ясно очертани идеологически контури, без ясно заявени политически позиции, без ясно демонстрирани партийни пристрастия. Бесен е от прокламираната "идеология на професионализма, прагматизма", която се опитва да измести традициите на политическата отговорност и партийна ангажираност. За него например въпросът "коалиция или движение" по повод конструирането на Съюза на демократичните сили никак не е схоластичен, напротив, същностен е за просперирането или не на държавността. И съвсем не куртоазия, а промислен и изстрадан избор е заявлението: "Но съм бил в СДС, защото РДП е в СДС, а не обратното. Тоест не съм бил в РДП, защото тя е в СДС."
Втора позиция на единяването: "Раздробяване на
наивния консенсус" е модернистична книга. Но не във вестникарския смисъл на авангардност, а в просвещенския смисъл на конструиране, обосноваване и реализиране на замислен и убеден в позитивното си случване конкретен проект. В своето писане Михаил Неделчев перманентно зида свой собствен "вечен мир", който може да бъде построен при тези и тези условия, след такива и такива действия. Открехва ни: "Властта е работа, работа, работа!" Ето защо за него "синдромът на вечно нестаналата България" е показател за болестно състояние; и пак заради това едно от големите безпокойства на тази негова книга е евентуалното отлагане в съзнанието на читателя на "един мотив, който синонимно се изразява с редица думи - нестанал, незавършил, несполучил, неразгърнал се и т.н.". Неговият модернизъм е проективен модернизъм: умение да се спасиш от дълбоките поражения на "неспособността да съграждаме реални перспективи, да постигаме хоризонтите на предметни очаквания, да градим последователно стъпка по стъпка живота си". Той знае и споделя мнението на Кант, че "Човекът е длъжен тепърва да развива своите заложби за добро; провидението не ги е вложило в него в завършен вид; те са просто заложби, които не се различават в морално отношение. Да се усъвършенства, да се култивира, а когато го обземе злото, да се осланя на моралността - това трябва да прави човекът." Няма и не може да има благоденствие и жизнеполучие без усилие - тази е вярата на Михаил Неделчев и за нея проповядват текстовете в "Критика на наивния консенсус", които, освен всички друго, можем да прочетем и като пропагандна брошура, като позив, зовящ ни да се отвърнем от "лотарийността" на съществуването си, от надеждите си за тото-късмет, и с твърдо постоянство, стиснали зъби и с дебелоглав инат да градим живота си така, както искаме да го живеем самите ние и както искаме да го живеят децата ни.
Трета позиция на единяването: "Раздробяване на наивния консенсус" е историческа книга. Но не в смисъл на безстрастна, фактична, основана само на голи дати и събития хронология. Напротив, от нея блика патос, струи емоционалност, извира ангажираност. Тя е не сухо академично разказване, а е сочна и лична история на историята, изпълнена със субективност и убеденост в собствената правота. Книгата е стриктно изпълнение на изказаното от Тончо Жечев съжаление, че "историците престанаха да са писатели, писателите - историци и идеолози". Стриктно в смисъл, че Михаил Неделчев съживява именно това "неповторимо съчетание между писател и историк", че той е точно историк, който е и писател, което прави неговия наратив за миналото интригуващ и завладяващ вместо скучен и равнинен. Оттук и убеждението му, че "несправедливо е един историографски разказ да не предаде и радостното, и опиянително освобождаване от страха, излаза от разнородните хралупи, където всички
бяха подслонили битието си". Той пише историята с чувство, насища я с пулсации и кръв, прави я плътна и жива, за да я усетим не като скелет на случилото се, а като негово тяло. Тяло, което в никой случай не е агеластно, а е пантагрюелистично, тоест отдадено е на истината като екзистенция, не като теория.
Четвърта позиция на единяването: "Раздробяване на наивния консенсус" е иронична книга. Но не в смисъла на древните гърци за космическата конструктивност на иронията, нито в смисъла на Хегел за нейната историческа хитрост, а в нейния модерен смисъл като "поправител недъзите на обществото". Насочена е срещу липсата на историческа памет, срещу инвазията на homo novus, срещу "митологията за новите лица, за новите лидери". Михаил Неделчев иронизира претенциите за месианство на сегашните управляващи, настояването им, че те - именно като нови лица, като необременени от идеологическа "шлака" политици - ще намерят, посочат и изведат България на единствено правилния и единствено възможния за нея път. "Голямо насърчение за тези хора - отбелязва той - е наистина възможността да се представяш на най-високо ниво като обладател на стабилни знания, възможности и едва ли не придобити управленски навици - стига да говориш бавно-бавно, някак отегчено, че все трябва да повтаряш ясни неща, да бъдеш безкрайно спокоен, твърд в увереността си, че точно ти се справяш - независимо от досегашните резултати. И трябва непрекъснато да се повтаря: ние сме прагматици, нашият прагматичен подход, прагматичните ни виждания и тъй нататък, и тъй нататък". Той спори с представянето на желаното за действително, на имагинерното за реално, на медийния образ за истинен лик; той знае, че в социума и особено в политиката твърде често делата хич не се покриват с думите, че максимата: "Не ме гледай какво правя, а ме слушай какво ти говоря!" е изконно властническа максима и то най-вече за българския политически ареал; той предупреждава, че "полудяването в политиката", сиреч "психическата неспособност да се справиш с новата си социална роля" прави "живота на много "нови" политици една трагикомедия", която е не само "тъжна", но и опасна, защото рефлектира върху цялото случване на демократичния процес в страната. Неговата ирония е срещу биенето в гърдите за единственост и спасителност и е за настояването, че "комунизмът и комунистическото трябва да бъдат бити и разрушавани от различни посоки и с различни думи, с различни лозунги и политически идеи", защото в противен случай - убеден е - "той все няма и няма да си отива въпреки очевидния му абсурд и видимия крах на наследилите го". Ирония, "раздробяваща" унификацията и обсебването на демократичността в името на нейната множественост и различност.
Пета позиция на единяването: "Раздробяване на наивния консенсус" е либерална книга. Но не в смисъла на популярния и профанизиран либерализъм на пазара, а в много по-изискания и неудобен либерализъм на политиката, в който настояването е преди всичко за по-малко държавност и повече гражданско общество. "Юрването в държавата", което констатира Михаил Неделчев, е може би най-ужасният и най-пагубният рефлекс на българското политическо, превръщащ го в една перманентна causa perduta, стоварваща се върху народностното ни битие. Той более за ситуацията, притиснала, за кой ли път, българина, че "останалият извън йерархиите, извън купола, извън шапката, извън учрежденския уют на държавата започва да се чувства като цивилна гарга, като безпризорен неформал". Но той също е известен, че "стремглавостта", "обратно, назад в държавата" е не белег за възприета и превърнала се в манталитет демократичност, а е добре познатата стара конюнктурност, така характерна за българското случване на политиката. И в неговата убеденост, че колкото повече тази конюнктурност бива проявявана, толкова повече сме далеч от демокрацията, личи съжалението и мъката, че - ето, пак пропускаме шанса си, пак вместо да градим, се вграждаме, пак предпочитаме крилото на партията пред полета на индивидуалността. В този силно и страстно изявен либерализъм виждаме всъщност начина, примера, образеца, по който един истински адепт и апологет на гражданското общество строи и струи собственото си личностно битие в него и за него - действено, енергично, настоятелно, себеутвърждаване вместо тихо, перверзно, потискащо бюрократстване. Не войник на партията или държавата, а воин, който си остава такъв винаги, дори когато е сам, различен, неразбран.
Шеста позиция на единяването: "Раздробяване на наивния консенсус" е моралистична книга. Но не в смисъла на добре известните ни и вече крайно втръснали ни оплаквания за това колко добре беше някога и колко зле е сега; нито пък е от рода на така разпространените вестникарски проповеди на треперещи от гняв и чистота съвременни пророци. Тя е моралистична, защото настоява да се вгледаме в живота си тук и сега, за да преценим и оценим дали по нормите и правилата на достойнството го живеем, или по мерките и теглилките на безгръбначието и пасивността. Прямият и без превземки въпрос: "Желаят ли журналистите свободата си?" е екстрактът на този етично дидактичен патос, в който изрично и директно е инвестирана
истината: "А като всяка друга свобода (думата е за свободата на словото - б.м.) и тази се постига ежедневно, може да я загубиш отведнъж, тя е процес, за който няма предели." Неговата критика на посредниците, превърнали политическото пространство в "огромни разстояния", запълвани с "недомлъвката, недоизказаността, пуснатата фраза", е всъщност критика към нежеланието да отстояваш и заявяваш себе си, своята политическа позиция, своята морална позиция очи в очи, право в лицето на събеседника-опонент; към страха да бъдеш искрен, открит и непосредствен. Към тези "ментори", към тези "присвоители на либерализма" Михаил Неделчев е непримирим и нетърпим, защото, ненатоварени с отговорност и ангажираност, те се изплъзват от императивите на моралността и регламентираността, за да флиртуват с властта не в полза на социума, а за своя лична изгода и евтина популярност, което моментално трансформира политиката не в дейност по реформите, а в лавирания на заблудите.
Неотдавна по повод друга новоизлязла книга на Михаил Неделчев - "Етюди за Яворов", Йордан Ефтимов го нарече най-консервативния български критик. Ако верността към определени социални реалии - в случая идеология, модерност, история, ирония, либерализъм, морал - е консервативно качество, то "Раздробяване на наивния консенсус" е наистина консервативна книга. На мен обаче ми се струва по-справедливо да дирим нейното културно-политическо локализиране другаде, а именно в топоса на традицията. Но традиция европейска, не българска, демократична, не авторитарна, цивилизаторска, не ретроградна. Традиция, която у нас липсва и която Михаил Неделчев непрекъснато, неуморно, с грижа и промисъл се опитва да утвърждава. И може би именно в това утвърждаване на тази толкова различна и чужда за България традиция би могло да се състои най-успешното "единяване на критическия мултисенсус" по отношение и на радикалдемокрацията, и на литературната критика, и на литературната история, и на медийните наблюдения, и на публицистиката. Липсваща на общността и атрибутивна за личността европейска традиция: ето го всъщност оня общ знаменател, търсен в началото, който най-сигурно ни приближава както към Михаил Неделчев, така и към неговите текстове.

Митко Новков


___________
Михаил Неделчев. Раздробяване на наивния консенсус. Критика на политическото и на негови медийни образи. Дружество “Гражданин”. С. 1998