Дийп Пърпъл в София -
сплав от ново, старо и златно

Роджър говори с образи. Джон - с маска на благородник. Ян не барабани по масата. Йън липсва - пази гърлото. Стив се усмихва блажено. На пресконференцията братството е видимо доволно: всеки снима и взима автографа на живота си. Прозрения липсват. Изненади - също.
Не можех да не попитам (под внушение на сина ми) как Джон приема съвременната електронна музика. А той, без да се прави на съдник да раздели тези, които я правят, на две: разбиращи от технологии и разбиращи от музициране. И да си запази съмненията към течението като цяло. А на другия ми въпрос към Ян и Роджър, доколко са се променили в последния си албум спрямо тенденцията да пишат, без да мислят за търговски успех, и двамата бяха категорични, че никога не са мислили да пишат хитове, публиката ги е правила такива. И нищо не се е променило.
Дали? Енергията привидно не е намаляла. Внушението за автентичност също. Правилата на играта са спазени: баланс от ново, старо и златно. Естествено, всеки над
35 съжалява, че не е чул поне 20 от любимите си парчета. И се радва като дете на десетината, които са му били поднесени с пестеливо вокално и разточително инструментално присъствие. И накрая си казва: "Защо чак сега?" И си отговаря: "По-добре късно, отколкото никога". Радостен все пак, че не е: "Видяхме се и не се познахме".
Няма да сравнявам вкуса от любовното приключение, което бях изконсумирал преди две години на специалната вечер в Монтрьо "Четвърт век Smoke On The Water" и липсата на тръпка сега. В София имах привилегията да ги гледам на най-подходящото ниво: нито под, нито над, а на тяхното, до тонрежисьорите и осветителите им. До мен бяха двама английски фена, обикалящи по света по покана на групата. Наистина, трябва да си фанатично верен, за да издържиш на една програма в различни и същевременно сходни обстановки. Верен на илюзии, на копнежи, верен на вярата си. За да можеш с ръка на сърцето да кажеш: Роджър, в дуетите ти със Стив си по-свободен, отколкото с Ричи. Джон, винаги съм вярвал в баховата ти звучност, но кодата на "Smoke On The Water" бе най-ценният подарък, за който ти благодаря. Ян, в "Lazy" си на границата на перфектното. Йън, публиката ще пее с теб дори и без да си отваряш устата.
Ако бях Роджър, щях да резюмирам концерта на 27 ноември в
София като среща на отдавнашни познати, които след 30 години чакане се отдават на мимолетна наслада. Джон пък потвърди, че няма стари и млади лордове. Ян сигурно би повторил солото си: сега е най-щастливият период. Йън: един пред всички, всички за един. За Стив остава да изфини една прегръдка с любимия инструмент, бил той китара, бил той публика.
А тя, публиката, бе видимо доволна (с малки изключения): видяла е това, което е искала, но поне в първия концерт не го е чула като хората. Проблемите с графици и
техники не са изненада.
Да му мислят следващите, които отдавна чакаме...

Людмил Фотев