Звездопад на сцената, недоумение в залата

Напоследък по родните концертни сцени изглежда стават все по-популярни транскрипциите, аранжиментите и други видове "кавър версии". Нещо като контратенденция на обхваналата Западна Европа, че и отвъдокеанските земи жажда за търсене на автентичния звук и оригиналната изпълнителска практика. Далеч съм от мисълта, че по света е безинтересно преработването на музикална материя. Напротив! Особено в ХХ век нараства изобилието от пригодени, най-често хитове, за състав, различен от оригинално замисления. Броят на шедьоврите в този "жанр" - също. Достатъчен е христоматийният пример със сюитата "Кармен" на Бизе-Шчедрин. Гениалните аранжорски хрумвания и находки обаче далеч не изобилстваха на концерта на 25 ноември в столичната зала "Св. София", последен от турнето на американския цигулар Джоузеф Голд и българския пианист и композитор Филип Павлов, съпровождани от камерния ансамбъл "Метроном" с диригент Христо Павлов.
Вярно, при работа със свръхпознати произведения рискът от неуспех дебне аранжора непрекъснато и пътят му е осеян от мините на слушателските предразсъдъци. Резултатът често изненадва публиката и ако "сапьорът" не е достатъчно опитен или, както в случая с Шчедрин, осенен от оригинални идеи, изненадите са в сферата на разочарованията. Слушайки натаманените за струнен оркестър джазови стандарти и най-вече "Рапсодията в синьо" на Гершуин (със соло пиано, аранжимент на Филип Павлов), се питах защо трябва публиката (изпълнила не повече от една трета от залата) да ги слуша точно в този вид. С носталгия в съзнанието ми изплуваха други техни версии, някои от тях не по-автентични, но по-ярки, жизнени, нюансирани и в крайна сметка по-атрактивни. Недоумение предизвика още първият номер в програмата - "Лоура" от Дейвид Раксин, аранжирана от Христо Павлов, както и останалите джаз- и поп-евъргрийни от вечерта. Някак не свързвам в представите си аранжимента с третирането на оркестъра (бил той и само от струнни) просто като голямо пиано. На всичко отгоре въпросната "Лоура" беше представена като цялостно произведение само с половината, с по-известната част от темата си. В "Рапсодията" пианото се опитваше да бъде ту самото то, ту да се прави на оркестър, а някои драматургично важни моменти просто липсваха, оставяйки впечатлението, че "преработвачът" не е намерил достатъчно инструменти, на които да ги възложи. Някак неясна остана за мен и целта на преработките. Един от вероятните отговори е "популяризиране на попмузиката сред любителите на класиката", което няма как да е валидно за творбата на Гершуин. При нея се налага изводът "разполагаме със струнен оркестър и той ще изсвири каквото може" - нещо, което предизвиква алюзия със зората на професионалната музикална практика в България преди появата на симфоничен оркестър. Тогава капелмайсторите например са възлагали на тромбоните цигулковата партия в италианска оперна увертюра.
"Звездният дъжд не отмина и нас", обяви тържествено конферансието още в самото начало на концерта на български и английски. Очевидно имаше предвид двамата солисти - цигуларя Джоузеф Голд и пианиста-композитор Филип Павлов. Колкото до валежа, българската от звездните му капки е добре позната на родната публика. Докато с Джоузеф Голд тя се среща за пръв път. Ако трябва да определим стожера на концертната вечер в зала "Св.
София", това беше именно той, за жалост непоклатим единствено във Втория цигулков концерт на Филип Павлов. В премиерното за България изпълнение на "Кончерто да камера - 2" от испанския композитор Хуан Манем пролича явна несъгласуваност между солиста и оркестъра, както и нестабилност на самия солист. Последният беше представен в шумната и масирана рекламна кампания като един от малкото ученици на Яша Хайфец, специалист по барокова музика, по творчеството на Паганини и Сарасате, страстен колекционер на старинни ценни инструменти, шумно аплодиран (както и Филип Павлов) по световните концертни сцени... За камерния ансамбъл "Метроном" пък научихме, че е постоянно действащ и съставен от музиканти от елитни български оркестри, твърдение, останало без адекватно звуково покритие.
Една уговорка - нямах възможност да чуя камерната програма на Джоузеф Голд и Филип Павлов, може би там картината да е била съвсем различна. Обаче всичко, достигнало до мен като звук и информация за изпълнителите на 25 ноември в зала "Св. София", ме подсеща за един стар виц за пациента, който се оплакал на лекаря, че "не чува това, което вижда" и т. н. Времената (надявам се) не са вече като във вица и логично следва въпросът "кой и от какво трябва да се лекува, докато подобни звездопади продължават да ни заливат с помощта на дълъг списък от спонсори, и то не какви да е?"

Милен Панайотов