Още едно мнение
за Златния ритон


Осмелявам се да го изкажа не защото оспорвам позицията на уважаваната критичка Антония Ковачева в бр. 45 на вестник "Култура": "["Златният ритон"] ... не просто скупчи на едно място огромния поток заглавия, но прояви интелигентността и чрез избора на журито, и чрез одобрението на професионалната си публика да открои в почти пълно единомислие важните филми. Силните работи се оказаха по-малко, отколкото ни се искаше, но повече, отколкото призовете можеха да покрият." Напротив, аз приемам разказаното от нея с изключение на твърдението, че в "Чучура" наш човек не бил стъпвал. Стъпиха доста наши хора, и бяха изключително интелигентно и не много скъпо обслужени.
Това, което ми се ще да предложа, е друг един фокус към програмата на "Ритона". Ще ми се да споделя (с пълното съзнание за крайна субективност на всяко лично мнение) кое, според мен, ще бъде вписано в графата "особени белези" на "Златният ритон '98".
Две неща:
1. Явлението Коце Бонев - Коце Занков.
2. Явяването на едно най-младо поколение (не знам доколко възрастовата граница е меродавна, но нека все пак така да го маркираме - поколение под 30-годишна възраст).
Преди десетина години се оформи тандемът между режисьора Костадин Бонев и оператора Костадин Занков. На мен поне като първи филм е известен един не много уверен опит за събитията около 1925 година. Последва добре заснетия и добре разказан цикъл за балканските наивни художници. И нататък по възходяща линия тръгнаха "Писма до Долната земя", "Служение". Синусоидата спадна малко с "Духът на храма", за да последва категоричният полет на "Под облак" и "Търпението на камъка".
Последните два филма на Коцетата увенчават една ясно очертана на този фестивал тенденция - размиването на границите между собствено документалното, издигано в пуритански култ допреди време, и фикцията, присъща повече на киното с актьори и измислени истории. Тяга към размиване на жанровите ограничения аз съзрях и във филма на Коста Биков "Пътешествие между два филма", и в "Скрито чувство" на Илко Дундаков
, и в "Атентатът" на Станимир Трифонов и Влади Киров, и във филма на Иван Росенов "Бягството на заека". Но цялостно и категорично защитиха правото си на подобен разказ двамата Коцевци. Неслучайно изброих предишните им филми. Те упорито, без да държат сметка за битуващи догми, дълбаят в тази посока, развиват стила си филм след филм.
"Писма до Долната земя" е много награждаван. Той е един от малкото ни документални филми, закупени от западна телевизия. Излъчи го "Канал+", Франция. Спектакловият подход към документалния разказ бе на пръв поглед смущаващ: явно бе, че старците, които гледат в запустялото читалище стара кинохроника, са организирани като в игрален филм, не по-малко агресивна бе авторската намеса чрез актьора, който играеше събирателния образ на действително съществуващи изселници-емигранти; и накрая - едно дете, очевидно режисирано, четеше с подкупваща интонация приказката за тримата братя и златната ябълка, пренаписана от режисьора според нуждите на филмовия му разказ. Документалната мощ на филма не само че не пострада от тази интервенция, но придоби мащабност. Прекрасно заснетите стари къщи, порутените църкви, запустелите одаи, в които слънчевият прах отцеждаше отминалото време, превърнаха дежурните пейзажи, призвани в тривиалните документални ленти да "покрият" гласа на диктора, в емоционално въздействащи картини, в част от общата музикална структура на разказа.
И ако в "Писмата..." все пак имаше грапавини, тук-там личаха белите конци на спойката, в последните две творби на Коцетата личи почеркът на зрелите майстори.
"Под облак" е нова дума в историческия документален жанр. В "киното на факта", което прави Светослав Овчаров, е заявена драматургично "игрална" структура на разказа - в "Стефан Стамболов..." това е позорище, театро, във "Фердинанд..." е
петактна историческа хроника, успоредена със структурата на Шекспировите исторически драми. Актьорите не четат текста от автора, те го преживяват, техният емоционален и ироничен коментар пренарежда в нов "пъзел" познати снимки и хроники. В "Под облак" Коце Бонев използва подобен прийом, но въвежда в действието музикално заснети и монтирани епизоди, които ни връщат към стилистиката на нямото кино, към поетичните пасажи от неравнодушно заснета природа на Айзенщайн, Пудовкин, Довженко. Говоря за епизодите "Сънища от Македония". А в "Търпението на камъка" двамата автори отиват към още по-смело решение - те използват обстоятелството, че са спечелили нашето доверие чрез искрените и мъдри изповеди на старците и разиграват коледните трапези като във филм на братя Тавиани, превръщат своите събеседници в актьори - натуршчици, които красиво, точно, с жестове, шлифовани от традицията и спомена, изиграват коледния ритуал. Топлият дъх, който се вие над погачата, леко спаружените зърна грозде, живописните трапези, необраните червени ябълки на покритите със сняг клони са кадри от един смесен, нов жанр. Оставям на други да го определят.
Години наред нямаше младо попълнение в българското кино, което по стар догматичен обичай обикновено отъждествяваме само с игралните филми. От
години плачем и се вайкаме, че киното ни загивало. Щеше да е вярно, ако не бяха се появили Ралица Бонева и Ани Йотова, ако осем студенти от трети курс на НАТФИЗ не бяха представили осем документални миниатюри, направени под ръководството на майстора Светослав Овчаров. (Те заслужават да бъдат споменати, макар и по име - Валентин, Светла, Иван, Майя, Венци, Валя, Алики, Надя.) Щеше да е вярно и тъжно, но, слава Богу, имаме повод за радост.
"Бойният пилот" (награда на журито за дебют) и "Професия войник" на Ралица Бонева в съдружие с големия наш оператор Пламен Сомов и "Те, другите" на Ани Йотова (сценарист Юлиана Методиева, оператор Людмил Христов) на пръв поглед нямат общи сюжетни засечки. Ала има нещо, което ги сродява. То е толерантността. Липсва агресия в
подхода към хората, които изследват, липсва дидактиката на предпоставени тези. Има внимание и обич, има една добра женска търпимост, която предразполага събеседниците им да си открият душите повече, отколкото човек си позволява публично. Сродява тези филми диалектичната пълнота на изградените портрети (било на пилотите, мечтали за полет, воювали за две противникови армии, незаслужено страдали, съхранили духа си; било на американския рейнджър, чиято изповед прехвърля мост на доверие между довчерашни врагове много по-успешно, отколкото официалната фанфарна пропаганда; било на тъй наречените сектанти, зад чиито разкази се откриват съдби на хора, потърсили опорни точки за своето нравствено оцеляване в нетрадиционни религии, в чиито мотиви на поведение можем да прочетем знаците на нашето посттоталитарно време, да ги прочетем и прочувстваме.) Сродява ги още нещо - усещането на едно младо, най-младото поколение, за времето ни. В техните филми (тук прибавям и осемте портрета на селяни от едно българско село, видени с лукава сантименталност и с уважително любопитство от студентите) присъства действено, аналитично взиране в объркания ни свят, взиране без апокалиптични нагласи, а със спокойствието, любопитството и надеждата на хора, на които животът тепърва предстои.

Георги Дюлгеров