Солун '98

Само на пет-шест часа път (като изключим досадните гранични процедури) в Солун се провежда един от много добрите международни кинофестивали. Само на това кратко разстояние оттук слънцето грее особено ярко, климатът е мек и ласкав, а Бяло море не бучи страшно. За разлика от мотоциклетите. По-слабо бучат и балканските страсти, защото хората видимо са спокойни и усмихнати. Веднъж попаднал там, човек бива обхванат от някакъв лъчезарен хедонизъм и нещицата от живота започват много да му харесват. Професионалният купонджия пък ловко избягва туристическите капани и знае къде са истинските места. Например, ресторантът "При Никс" на пазара, където се лее романтична чалга, а след полунощ гърците танцуват по масите. И така до зори. Това си струва да се види.
Струваше си да се видят и филмите от фестивала, обединени в десетина разнообразни програми. За организаторите на фиестата начело с директора Мишел Демопулос могат да се кажат много добри думи. Не само заради високите естетически критерии, но и заради стремежа да извадят от сянката малко популярни кинематографии и творци от петте континента.
На откриването бе показан последният филм на Горан Паскалевич "Буре с барут" и неслучайно разговорите се въртяха главно около него. Известният с лирическите си уклони
режисьор ("Америка на някой друг") този път е видял родната си действителност в най-противни краски. Във филма има хумор, но отчаянието е повече, има и болка, но отвращението е по-силно. Героите са просто гадни. При това показани в развитие - от привидната балканска симпатичност, отвореност и сърцатост до дълбоката помийна яма на примитивните им души. Усещането е, че няма да е зле всички тия "излишни хора" да бъдат натикани в "камерата за безболезнена смърт" (по Олдъс Хъксли). Или по-добре за болезнена. А най-добре всичко да гръмне и да изгори, както и става на финала. Това е. Никаква надежда, никаква светлина. Не е особено приятно за гледане (като изключим великолепната актьорска игра на всички), пресилено е, но защо ли така добре го разбирам? Имам предвид Паскалевич.
Като става дума за малко известни кинематографии, иранската, мисля, вече не е от тях. Керостами дори е от новите фестивални фаворити. Тази година в Солун показаха "Ябълката" - история, повече от драматична, повече от трагична, освен това истинска. В бедняшки край на страната един баща решава да съхрани дъщерите си от болката, която животът може да им причини, като ги изолира от света. Напълно. Заключени повече от десет години в къщата, момиченцата, под грижите на социалните служби се учат да живеят на открито, да наваксат загубеното, да оцелеят. Движейки се на ръба на документалното и игралното кино, авторката показва това безумие със спокойна мъдрост и абсолютна толерантност. Без видимо да напуска орбитата на ислямския фундаментализъм, успява да намери общочовешки нравствени ориентири и да защити правото на избор, което всеки под слънцето изначално притежава. Удивителното е, че Самира Махмалбаф, режисьорката на този филм, е 19-годишно момиче.
От националната програма на фестивала може да се добие и известна представа за съвременното гръцко кино. Без претенция за свръхкомпетентна преценка, нещата могат да се обобщят така: някъде във висините е Тео Ангелопулос с неговите сложни филми, с получените и неполучени "Златни палми", с непоклатимото му самочувствие. Е, има защо. Има и режисьори, които се опитват да го имитират. Техните филми са дори по-сложни, но малцина успяват да ги оценят. Интересни са постиженията в социалната проблематика - "Острието на града" на Костас Янарис например. Другото е забавният жанр. "Червеният дракон" на Манусос Манусакис (българската фирма "Паралакс" е копродуцент) със сигурност търпи упреци, но от него лъха ведрост, хумор или, накратко, гледа се без досада.
Тези редове съдържат само няколко акцента, поставени на субективна основа. Обективната истина е, че фестивалът представлява значимо културно събитие от европейски мащаб. Фактът, че става на Балканите, подсказва едно - по-добре да не гръмваме и да не изгаряме. Има надежда.

Карин Янакиева