Защо паяк?

Само по себе си заглавие като "Кръгът" не може да съблазни и да спечели читатели - въпреки очевидната си отнесеност към митологичния режим на желанието за словоизраз. Следователно авторката цени онази малка група от хора, онзи кръг от читатели, с които литературното преживяване става споделяне, съчетаване, съ-четене на желания. Този жест вече издава една овладяна носталгична нагласа към Смисъла, към онова, което си заслужава да бъде предадено в думи. За втори път малката книжка ни изненадва със своята смелост да брани метафоричната стратегия на лирически изказ. Вярно е, че много харесвахме Борис Христов и Георги Рупчев, но напоследък словото, претоварено с образ, престана да изглежда пряко прицелено в стремежа към (пост)модерен израз. Изненадите обаче не свършват дотук. Защото в част от поезията на това момиче полъхва духът на едно явление, което малко пишещи хора днес биха дръзнали да помислят като пример за творчество - така наречената септемврийска поезия от 20-те години, особено Никола Фурнаджиев.
И не през Багряна с нейните разгонени амазонки протича духовният подтик на връщането към онова време, а в страстта по земята, по нейната мистична обикновеност, по чудовищната сила на баналното в онези първични неща, пред които стихиите на всяко индивидуално желание изглеждат вятърничаво непостоянни. Образността в стиховете на Елка Димитрова сякаш наистина се върти в кръг: земя, луна, старец, просяци, нищи хора, паяк... После пак луна, земя, слепци, паяк...
Всъщност - защо паяк? В началото, в средата и в края на стихосбирката, която има само тридесет страници.
Паяче златно по нишка
от пепелта на дните ти
ще те поведе към отвъдното...
Паякът тъче - съдбата, ако си спомним митичната идея за съдбата като жена, която преде. Арахна беше превърната в паяк, защото дръзна да се състезава с умението да бъдеш андрогинно божествен, както Атина Палада.
Пророкът прегриза нишката.
Паякът тупна.
Дванайсет часът.
Когато споменах за духа на онази поезия, в която преобладава типът фурнаджиевско митологично въображение, всъщност веднага трябваше да посоча и другото, своето, което е много повече от беглата историческа прилика: мека, пластична, възбудена чувствителност в преживяването на образа, усет за нравствената стойност на поетичния текст, деликатна умереност на емоциите, дружелюбна вяра в способността да бъдеш разбран, да бъдеш споделен в слово. С Елка Димитрова поетичното слово се връща към желанието да бъде разговор. Изглежда, че творчеството все пак се върти в кръг. А някъде в средата тъче паяк...
Паяче, отдавна ли ме гледаш?

Милена Кирова

_________

Елка Димитрова. Кръгът. Издателство Мост. С. 1998