Фалшивата монета
и истинският алкохол на Горки

След първата част от представлението на Иван Добчев "Фалшивата монета" от Максим Горки (в Сатиричния театър) се спуска един екран, на който, докато се сменя декорът, зрителят гледа черно-бели сцени от уж живота на тогавашна Русия. Тази прожекция няма нищо общо с прочутото христоматийно отчуждение на зрителя от сюжета, дрънчащо като историческа тенекия по сцените след името на Брехт.
От една страна, Добчев иронизира неизменното прекъсване на телевизионния филм в кулминационния момент от действието с реклама. Още повече, че на сцената няма кулминация, действието се разгръща вълнообразно. Прожекцията всъщност е парафраза на познатата реклама на руска водка, която след употреба изкривява оптиката на употребилия я и реди сумрачни, преувеличени и изместени сюркартини през погледа му. Точно така, както представлението сменя оптиката, намествайки погледа му към невероятни, странноналудничави, дяволски картини от Горки.
От друга страна, киното от момента на появата си опиянява своя зрител и една от Горкиевите героини във "Фалшивата монета" гледа кино с класическия мотив да избяга от мрака на собствения си живот.
Изобщо персонажите в този Добчев прочит на Горки живеят като в алкохолно опиянение, за да не погледнат своя собствен, разпадащ се живот в очите. Дори самоубийството на Полина на финала не може да ги извади от него. В къщата на Кемской като в антиквариат са струпани вещи с различна биография, хора с различна биография. Никой от тях нито може, нито желае да отдели истинното от измамното: защо в тяхното общество отдавна няма обща, споделена представа за истинно, за истинска ценност. И с фалшивата, и с истинската монета може да се играе и да се плащат дългове. Така, както с Полина. Затова и всичко изглежда като дяволска работа. Стогов също не е чиста монета - и той е и търсач на истинската монета, и фалшификатор. Дуетът Николай Костадинов (Стогов) и Параскева Джукелова (Полина) с дискретен характерологичен контур, овладяно и чисто, най-добре проявяват в нюанси картината на тихата нравствена разруха и шумен цинизъм, в който тъне къщата на Кемской.
Алюзията със случващото се извън сцената е пряка, разбира се. Но Добчев не желае никого да поучава. Истинският алкохол в пиесата на Горки е оптика, с която седящият в залата
е притеглен в играта на огледала, поставени пред различни страни от нравствената ерозия и атрофия на обществото, без да му се четат проповеди. Мога да си представя колко лесно това може да се вмени като евтин социален патос на спектакъла. И ще попадне тъкмо в темата, с която той се занимава - в измамната игра на монетите и опиянението от разпада. Горкиевата "Фалшивата монета" Добчев поставя като среда, в която се опитва да въвлече зрителя - чрез особената привлекателна сила и опиянението от видения, населяващи живота му.
Във "Всяка неделя" водещият бодро и делово попита режисьора не е ли много "мрачен" този спектакъл за Сатирата. И той, в плен на изкусителната светла митология около миналото на театъра, няма от къде да знае колко режисьори там помрачняха. А и също, че едни от най-знаменитите спектакли в същото минало на този театър съвсем не са били просто смешни и забавни. Иначе би видял, че шансовете на театъра за "светло" настояще са по-големи с "мрачни" спектакли като "Фалшивата монета".

Виолета Дечева