Ние сме
най-отвореният театър


Разговор с професор Васил Стефанов,
директор на Народния театър Иван Вазов

- Нека започнем разговора с гостуването на Народния театър в Москва със спектакъла на Александър Морфов "На дъното". Как ви приеха?
- За този гастрол получихме покана от организационния комитет на един нов международен фестивал, който се нарича "NET: Нов европейски театър". На място разбрахме, че инициатори на фестивала са четири млади критички, които искат, наред с многото добри фестивали в Москва, да има още един. Може би поради липсата на опит се натъкнахме на организационни неуредици - забави се камионът с декора и реквизита ни и няколко часа преди обявеното представление не знаехме дали то ще се състои. Спектакълът започна с един час закъснение, освен това за участието ни нямаше никаква реклама. И въпреки това спектакълът имаше успех, видях на финала хора да скандират, група млади хора викаха "браво"... Морфов даде на живо интервю по радио "Эхо Москвы", даде интервюта и за няколко телевизионни канала.
- А в каква компания се оказахте на този фестивал?
- Беше представен главно нашият регион. Знаех предварително, че наред с България са поканени спектакли от Македония, Словения, Чехия, Полша, Унгария, Естония, Латвия, Литва и Русия. Като изключим проблемите с камиона, ни посрещнаха много добре; но нищо от останалата фестивална програма не видяхме - отидохме, изиграхме си представлението и се върнахме.
- Имаше ли актьори, които публиката специално открои?
- Наум Шопов и Мария Каварджикова направиха силно впечатление. Те бяха може би най-радушно посрещнати от публиката. Но и другите играха на тавана на възможностите си.
- Къде е гастролирал Народният театър през последните няколко години?
- Най-вече в Македония. А също в Полша - в Торун със "Сън в лятна нощ", в Украйна; в Румъния бяхме два пъти. Турнетата, особено със спектакли на Сашо Морфов, са много трудни. Струват много пари.
- Морфов ли е експортният режисьор на театъра?
- Когато правим спектаклите си, ние не мислим за експортирането им. Но селекционерите от чужбина определено се впечатляват от спектаклите на Морфов. И канят тях.
- Заради мощната визия на Морфов ли?
- И заради нея. Поради своята зрелищност тези спектакли са по-четивни за чужденеца. Но има и по-общ проблем. След спектакъла ни в Москва един от руските театрали го определи може би най-добре, като ми каза: "Този Народен театър е съвсем друг театър. Няма нищо общо с онова, което познаваме". Мисля, че имаше предвид както физиономията, така и езика на театъра. А в спектаклите на Морфов е най-видим този нов език; в тях винаги има някаква провокация. Дори заради това, че всеки негов спектакъл в една или друга степен е авторизиран, текстът е прекроен и към него е добавено нещо от самия Морфов. Тази провокация при него е свързана и с композицията на пиесата, и със смисловия й строеж; но то е свързано и с онагледяването им.
- Според вас Морфов е по-скоро автор на нова творба, отколкото интерпретатор на текст, така ли? В Народния театър само той ли "произвежда" творби?
- Засега най-вече той. В Народния театър даваме възможност да работят много режисьори. Един Леон Даниел например има изключително мощна индивидуалност, тя се налага във всичко, което прави, особено при нас. Но театърът на Леон Даниел е по-класически спокоен от гледна точка на провокацията. Леон търси смисъла в някаква неочаквана, нова посока, но той не сменя логиката. Докато Морфов сменя логиката и прави ново подреждане.
- Вие сте директор на Народния театър вече девет години. Постигнахте ли за това време идеала си за театър?
- В 80-та година бях в Стокхолм и в програмата ни бяха включени няколко представления на прочутия театър "Драматен". Гледах много хубави спектакли там. И като състав, и като организация, и като политика, и като начин на правене на театър (защото на различните му сцени се правеше различен вид театър) той остана в представите ми като театъра-еталон за театър с претенция за национална представителност, какъвто е и Народният театър. Разбира се, тогава и през ум не ми е минавало, че ще стана директор на Народния театър.
- И все пак какъв е вашият модел за Народния театър?
- Подобен театър трябва да събира мощни творчески индивидуалности, трябва да разчита на истинско артистично качество. Това е първото условие и то засяга селекцията на трупата - тя трябва да е с достатъчно потенциал и гъвкавост, за да може да понесе всякакво натоварване. Народният театър в различни години и периоди е имал едни от най-добрите актьори на България, но в него са стояли и немалко хора, чието място, строго погледнато, не е било там. Трупата, която заварих при моето идване, ако се беше запазила същата, не би била в състояние да прави театъра, който сега прави Народният театър.
- А беше ли въобще в състояние да прави театър?
- Когато напусна Народния театър, тогава ще отговоря на този въпрос... Другото, което е важно за мен, на което държа, е, че Народният театър не може да бъде театър от типа на "Таганка", тоест не може да бъде авторски театър, театър на един режисьор, който дава лицето му. В този театър и най-широката публика би трябвало да намери онова, което би я задоволило. По дефиниция националният театър трябва да има най-широк спектър публика - от суперелитарния зрител до най-масовия.
- Теоретически възможностите за моделирането на национален театър не са много: или се опираш на мощна национална драматургия (както е при "Комеди Франсез"), или разчиташ на силни творчески индивидуалности, които да "авторизират" световната драматургия. А в България и драматургия няма, и фигурите не са много. Каква е тогава печелившата формула за Народния театър?
- Оказа се, че спектаклите на Морфов имат най-голяма продължителност на живот. И полека-лека половината от афиша ни става афиш на Морфов. В това има нещо добро, но в същото време и нещо недотам добро. Индивидуалността на Морфов е богатство за театъра ни, но тя трябва да бъде балансирана от поне още една такава индивидуалност, която да свири на друг инструмент, различен от Морфовия. Иначе един ден театърът ни ще трябва да се нарича не "Иван Вазов", а "Александър Морфов".
- Ех, Леон Даниел да беше по-млад...
- Не може абстрактно, извън реалностите, да се търси формула на Народния театър, а и на всеки друг театър. Не е тайна, че българският театър е в остра режисьорска криза. Кризата засяга и световния театър. Но световният театър има това предимство, че може да ползва чужди режисьори. Немският театър например ползва няколко добри български режисьори. Докато нашият театър трябва да се задоволява с вътрешните си възможности, а тези възможности са силно стеснени.
- Вие май досега не употребихте думата драматургия.
- Стигам и до драматургията, и по-точно до репертоара. В историята си Народният театър е имал периоди, когато по задължение е откривал сезоните си с постановка на българска пиеса. Това е една от причините на тази сцена да са играни куп пиеси-еднодневки; те са се появявали тук и никъде другаде не са играни. Днес, слава Богу, никой не иска от Народния театър подобно нещо. А и то би било истинска катастрофа. Проблемът с българската драматургия е колкото проблем на театъра, толкова и не негов. Не е негов, защото театърът все пак е индустрия, която, ако не намери суровина тук, бръква другаде. Разбира се, добре е да има българска драматургия. От време на време ни упрекват в пресата, че поставяме класика, че не поставяме съвременни автори. Упрекът е верен, само дето някой трябва да ни каже кого точно не поставяме...
- Ако упрекът идва от в. "Труд", имената са ясни... Между другото, какво мислите за днешната театрална критика?
- Откакто станах директор на този театър, моята етика ме задължава да мълча, да се откажа от правата си на критик, но това не значи, че съм изгубил критичното си отношение към това, което гледам и което слушам. Обезпокоен сам силно - казах го и в кръга на колегите ми от Института по изкуствознание - от видимото с невъоръжено око оформяне на един кръг, който се опитва да налага своя скала на ценности и чрез определени ходове да наложи тази ценностна скала навсякъде - при селекциите, журитата, участията във всевъзможни комисии, при малкото награди, които се дават за театър, а и в академичните среди. Всичко това ми напомня на една много стара, позната песен...
- Не е ли такава традицията в българската театрална критика?
- Да. Ако тръгнем да търсим, в българския театър ще открием традиция за почти всичко. Но това не значи, че точно тази традиция трябва да развиваме. Сега тя се възпроизвежда, и то в доста по-уродлива форма. Навремето подобни манипулации се вършеха от едно политически централизирано място. А сега е нещо като съзаклятие между няколко души, които искат да превърнат театралното пространство в щаб, откъдето да командват целия процес. Има моменти, когато съжалявам, че устата ми е запушена и не мога да посегна към перото, за да напиша онова, което мисля. Никога не съм си правил илюзиите, че критикът с това, че пише, каквото мисли, променя мисленето на режисьора или на театъра. Самото критическо писание не преследва автоматично корекция в поведението. Критиката, вън от естетическите й параметри, е своего рода етичен жест.
- Нека да се върнем към режисурата. Ако имате стремеж да потърсите поне още една фигура, която трайно да присъства в афиша на театъра, каква трябва да е тя? Между кои режисьори ще я търсите?
- Онова, което е нужно на Народния театър като режисура, е човек, който може да борави с голямото пространство на неговата сцена. Един режисьор инак може да е чудесен, но неговата пригодност или непригодност за Народния театър се определя от работата му на голямата ни сцена. Сашо Морфов е режисьор, за когото нашата сцена е дори малка. Последните 3-4 години за мен основният проблем е наистина да открия тази личност сред младата ни режисура... С известна предпазливост упътих Галин Стоев към голямата сцена и мисля, че първият опит е успешен.
- Как виждата мястото на Народния театър сред другите софийски театри?
- По дефиниция той е в някакъв смисъл класичен театър, ако това е обратното на авангардния или експерименталния. Нашият театър показва завършения продукт. Докато в театър като "Сфумато" се показва процесът - в различните му фази и степени. Народният театър това не може да си го позволи. По това се различаваме от всеки друг театър, въпреки че в повечето театри няма никакъв процес. В един процес няма един-единствен краен продукт. Един процес ражда различни продукти. Моето желание е сцената ни да бъде витрина на повечето добри крайни продукти, които се произвеждат в този процес.
- Преди около две години имаше ефектна публикация от група творци от театъра, която бе озаглавена "Без Васил Стефанов няма и Морфов". Независимо от това периодично се актуализира темата за необходимостта от провеждане на конкурс за директор на Народния театър.
- Народният театър в момента е най-отвореният театър. При нас работят повече от 20 "външни" актьори. Друго поколение влезе в театъра и го промени. В името на истината трябва да кажа, че нито веднъж не съм усетил Министерството на културата да ми диша във врата, да ме наблюдава. През тези години беше гарантирана една доста висока степен на независимост на Народния театър. А колкото до конкурса, аз не виждам защо да се явявам. Конкурс се прави, за да се открие най-подходящият човек за длъжността. Ако се обяви конкурс, това би трябвало да значи, че аз вече не съм най-подходящият човек. При това положение участието ми в бъдещ конкурс губи смисъл. Ако не съм изчерпал капацитета си, то не виждам защо трябва да се прави конкурс. Може би има някакво - да използвам най-меката дума - любопитство на някакви хора към тази длъжност. Това не се отразява добре върху атмосферата в театъра. Мисля, че подобен вид дразнения, капка по капка пълнят лъжицата с катран, която разваля вкуса на меда. Това може да доведе човек до състояние да каже: "Я по-хубаво да си ходя".

6 ноември 1998 г.

Разговора водят Копринка Червенкова и Никола Вандов