Концертът на Хъшове на 3.12.1998 в театър София, снимка Тони Тончев Хъшове -
едно неясно чувство за вина

След като Слави Трифонов обяви през сълзи в четвъртък вечер преждевременната смърт на "Хъшове", изведнъж всички се почувстваха по някакъв неясен начин виновни. Журналистите, които по една или друга причина бяха позагубили интерес към темата за гоненото предаване, отново изписаха цели вестникарски страници за авторите му, а политиците, които бяха водили истинска война срещу него, излязоха с изявления. Дори Бакърджиев казал, че той лично никога, ама никога, не бил притискал фирми да не рекламират в шоуто. Да беше си мълчал. Урокът с разгонените рекламодатели може и да остане да виси като обеца на ухото на непокорните, но оттук нататък вицепремиерът едва ли ще очисти името си.
Състоянието на полулегалност донесе на "Хъшове" ореола на недосегаеми за нормалната критика, а това е нож с две остриета. От една страна, да упрекваш в естетически грехове шепа 30-ина годишни момчета, които държавата се опитва всячески да смаже, е абсурдно и недостойно. Няма място за обвинения в субкултурност, чалгаджийство, неизпипани докрай скечове там, където някакви младежи се борят за правото да правят политическото си кабаре с цената на огромни нерви, енергия и лични финансови загуби. Още повече, че една значителна аудитория е жадна да гледа и слуша именно техния продукт. То е като години по-рано да си отказал да се присъединиш към Комитета за защита на Русе под предлог, че филмът "Дишай!" не ти харесва.
От друга страна тази ситуация не позволи на шоуто да се развие. "Хъшове" останаха без реална конкуренция в своя клас, която да ги амбицира. Непрекъснатият натиск върху предаването естествено доведе до там, че създателите му да се отнасят доста параноично и без доверие към каквато и да било критика и да я възприемат най-вече като политическо изявление. Публиката пък от един момент нататък искаше от тях не толкова зрелища, колкото граждански подвизи. Все пак въпреки френетичната атмосфера на обожание и яростно отрицание, подклаждани от политически причини, "Хъшове" успяха да направят доста забележими крачки напред, черпейки, изглежда, сили и вдъхновение от вътрешните си резерви. Загърбиха по-лекия и евтин път на студийно предаване с няколко заснети навън скеча и извадиха на сцената бенда. (Според класическия вариант, водещият предаването и човекът от бенда, с когото той разговаря в ефир, трябва да са съизмерими по популярност. Слави Трифонов избра за свой партньор в словесните престрелки зевзека Георги Милчев-Годжи, докато Евгени Димитров-Маестрото остана настрани с ореола на чист музикант, неоспорим авторитет, с когото никой не смее да се задява.) Включиха балет, поддържаха голям кръг от нови актьорски попълнения. Упорито започнаха да налагат музиката над скечовете. Като при това, въпреки ширещото се мнение, не оставиха естетическите критерии на тълпата да им се налагат. А с цялото уважение, което един популярен шоумен с акъла си дължи на масовия вкус, започнаха опити да го облагородят. В сравнение с някои от композициите в последния им албум "Вавилон", хитовете от предишни години днес ни изглеждат като ринги-ринги-рае.
Така или иначе, по същата причина, поради която човек не можеше с чиста съвест да ги критикува заради слабите им места, не можеше и да ги хвали за постиженията им от чисто художествена гледна точка. Каквито и върхове да бяха постигнали, както и да се бяха изложили, въпросът за краткия житейски път на "Хъшове" ще си остане въпрос за цензурата и нашето отношение към нея. А то не ще да е било твърде ясно и безкомпромисно. Хипертрофираната реакция на пресата го доказва - смъртта на предаването оставя някакво неясно чувство за лична грешка у много от нас. Явно нещо много дълбоко сме бъркали през цялото време, щом сме допуснали пред очите ни едно сатирично предаване да понесе всички онези удари под кръста, които бяха нанесени на "Хъшове". А сега се опитваме да се извиним, като ги оплакваме постфактум...

Вера Джамбазова


Виж и:
Петък, ранна утрин, Ромео Попилиев (телевизия)
Кой се страухва от смеха, Генчо Гайтанджиев
Декларация за цензурата в музиката, Клер Леви