Умението да (се?) разбираме

Идеята да се направи книга с избрани рецензии може да стресне отначало читателя, посегнал към Бойко Пенчев. Наистина, няколко много сериозни студии задават тематичните и структурни перспективи на сборника, но все пак плътта на неговата "краевековна" мисъл са точно рецензиите - в тяхната способност да казват много и малко, да изговарят симптоматиката на културното случване в реториката на личното отношение. Раздразнението от съборността на книгата като жест на високо критическо самочувствие (раздразнение не без връзка със спомени от близкото минало) затихва толкова повече, колкото по-нататък четем. След което се превръща в желание за разбиране и критическо съучастие.
Най-напред се появява въпросът: кое е всъщност "краевековното" в днешната ситуация на българската литература, разбирана и като способност да се говори за нея. Изглежда, че няма да можем да отговорим - тъгите ни! - с димокьорчевска лекота, каквато коварно подсказва интертекстуалната разговореност на заглавието. И все пак ще кажа - тъгите ни, само че не "тъжността" като тематично-съдържателна перспектива, а като нагласа за преживяване - потребността да се тълкува. И тогава ще уловим една друга тъга, заровена под критическата самоувереност, под волята за интерпретация, която прави книгата на Бойко Пенчев различна от много други критически книги. Това е тъга-(само)разпитване: как може да оцелее Азът, при това силният Аз, под двойния натиск на (пост)модерното разно-равно-душие, от една страна, и на собственото си желание да не бъде, да избяга от себе си - от друга страна. Отговорът, имплициран в книгата, казва - като разбираме.
Критическият дискурс на Бойко Пенчев е силово интерпретативен, в него вее духът на боянпеневското културно присъствие. И не защото книгата не умее да играе, да разиграва сюжети на четящото отношение, да се преструва, дори да кокетничи. Намигването, празничната жестикулация - това са именно рецензиите, тяхната весела скупченост в способността за превъплъщение. Другите, концептуалните студии, ги наглеждат отгоре, поприбират ги, удържат центробежния устрем в затвореното, заградено пространство на идеята за проект. Субектът търси себе си в умението да обговаря обектите, а всъщност - обектността на другия свят. Изглежда, че проблемите на Аза, на неговото моделиране и самомоделиране със стратегии и тактики на социалната практика, конкретни за всяко конкретно време, е не само тема в едно по-голямо изследване, върху което работи Бойко Пенчев, не дори и трайна посока на критически интерес, а психичен топос, в който се фиксира отношението към себе си, проблем за възможността да има "собственост" в критическата позиция; едно наистина (краевековно?) вечно съмнение на волята да разбираш - така, че да бъдеш разбиран, и по-важно - да бъдеш Разбиращ или този-който-разбира, ако перифразираме лаканианската претенциозност на израза.
И тук вече идва моят въпрос (към себе си). Дали всяко разбиране е заедно с това и някакъв вид разбирателство? Може ли краят на века да бъде друг освен частен. Иска ли този (всеки този), който разбира, да бъде разбран, или способността за разбиране е по-скоро "способност", отколкото "за разбиране".

Милена Кирова

_________
Бойко Пенчев. Тъгите на краевековието. Изд. Литературен вестник. С. 1998