Кустурица имитира Кустурица

Гледах "Черна котка, бял котарак" на първата му прожекция у нас - в НДК на Киномания. Когато филмът свърши, на сцената излезе оня цигански оркестър, който сме свикнали да наричаме "на Брегович", но той вече не работи с него. И шефът на оркестъра, дето пееше "Месечина", също го няма. Беше се поминал няколко дни преди това. Оркестърът все пак изпълни "Месечина". Красиво я изпълни. И докато песента течеше, за пръв път онази вечер чувствата стегнаха гърлото ми. Като във филм на Кустурица. Само че на самия филм това не се случи. Имах усещането, че някой наистина талантлив (но друг!) автор имитира Кустурица. Така бе през повечето време. Не през цялото, защото проблеснаха няколко гениални епизода, в които трагичното по изумителен начин се сля с комичното, жестокото с нежното, вълшебното с битовото. А такива епизоди не могат да бъдат измислени от никой, освен от Кустурица. И накрая си дадох сметка, че всъщност той имитира себе си.
Вероятно никак не му е било лесно да се овладее и да снима след болката, която преживя около "Ъндърграунд" в последните години - политически тормоз, обвинения в родоотстъпничество, драматични раздели с приятели и съмишленици като Брегович и оператора Вилко Филач, та дори публичен отказ от киното (не ми се ще да вярвам, че е бил артистично-рекламен трик)...
Като казвам, че Кустурица имитира себе си, нямам предвид автоцитатите във филма му - той е велик автор, може да го прави с чиста съвест, пък и цитатният принцип е една от емблемите на неговия стил. Нямам предвид и повторението на джипси-темата, към която режисьорът се връща отново след "Циганско време" (макар че според мен в първите 40 минути на онзи шедьовър той успя да я изчерпи до дъно, достигна Маркесови висини и на практика обезсмисли повторното занимание с нея).
Аз говоря за друго: в "Черна котка..." обвивката, пъстра като паунова опашка, е на Кустурица, но сърцевината е лишена от неговия емоционален вулканизъм. Сърцевината е някак си омърлушена, напук на демонстративния оптимизъм. Миговете на веселост не извират от душата, те са "аритметични", прекалено изчислени. Всеки ход тук е пресметнат, импровизациите всъщност са стриктно калкулирани. "Циганско време" например се разпадаше към финала, обаче те поглъщаше със стихията си от чувства, караше те да искаш да не свършва, а сега не е така.
Преди на Кустурица не му бе нужно непременно да разказва приказки, за да постигне приказното във филмите си. Този път разказва откровена приказка, ама магията на приказното я няма. Няма ги и прекрасните преходи от смеха към сълзите и обратно. "Черна котка..." също те разсмива на моменти, но не е в състояние да те разплаче, очите остават сухи. А музиката на Брегович ужасно липсва.

Борислав Колев