Отворената порта на разказа:
Зидарите и попът

Спектакълът-епос на Пламен Марков "Зидарите и попът", поставен в Сливенския театър, гастролира в София. С колажа по пиеси на П.Ю.Тодоров, по Софроний Врачански и по "Видрица" на поп Минчо Кънчев, с почти тричасовото представление режисьорът е поел риска не само да изпробва търпението на зрителя, отвикнал от епични платна особено в театъра, но също и да навлезе в многократно разораваните от твърди клишета и удобни идеологеми изтощени ниви на българската народопсихология. Обикновено там виреят или умилението, или самосъжалението, или мегаломанията в тълкуванията за характера на неизменния "загадъчен, тъмен българин". Това, което предпазва спектакъла от заплитане в подобни чувства, е иронията, с която се описва въпросният българин.
Двамата "разказвачи" на историята на селото "България" естествено са Попчето и Даскала (Граматика). Конструкцията, върху която е построена драматургията на сценичния разказ, е анекдотичният спор между "оптимиста" и "песимиста": "Ще се случи нещо" и "Нищо няма да се случи. В наше село нищо не се случва." Върху това се навързва веригата на малките истории, които образуват селския епос. Опитът на мъжката компания на вечеринката тип "Тлаката в Алтъново" да разкаже на чужденеца как е възникнало селото, а той да запише славното начало, е заглушен от надвикване, от постоянни уточнявания, в крайна сметка от почти кръчмарска нечленоразделна глъч. В тази позната интерпретативна посока са включени обаче и Петко-Тодоровите зидари, самодивата, змеят, бъчварят, мечтаещ да стегне света в своята бъчва. Неговите персонажи са дръпнати от високото място на тяхната романтична самотност в низините на селското колективно ежедневие, на моментната афектация ("Невеста Боряна"), на случайната среща ("Змейова сватба"), на краткия миг луда младост ("Самодива") и пр. На финала, разбира се, църквата в селото не е построена заради неразбориите между зидарите, а ненужно е дадена жертва. Иначе казано, вазовият тип народоописание е усвоило Петко-Тодоровия драматизъм. А това описание от своя страна е иронизирано от актьорската игра. Всеки един от персонажите, очертан с няколко характерни жеста, е иронизиран чрез неговия наивитет. Чрез леката ирония режисьорът внимателно е избягнал крайно отношение към персонажите или случките - напълно в логиката на жанра.
Постижение на спектакъла е не само всеотдайността на актьорския състав, но най-вече сценографията на Слави Кокалов. Иначе трогателният разказ за българското "село" се развива сред, пред един дървен олтар без изображения. Цървули, престилки, чалми, калпаци и женски лица се подават между дървените летви и черните опънати ленти, с които са заковани неизрисуваните сюжети по олтара. Който така и не се превръща в олтар. Като огромна порта Попчето и Граматика го отварят и затварят пред всеки епизод в спектакъла. А иначе и след финалното затваряне портите на българското село остават все така отворени за други разкази.

Виолета Дечева