Фундаментализмът
на правата

Правата на човека са универсални морални права с фундаментален характер, които принадлежат на всяко лице във взаимоотношенията му с държавата. Концепцията за правата на човека предполага три положения:
- първо, че всяка власт е ограничена;
- второ, че всеки човек разполага със свой автономен свят, в който никоя власт не може да се намесва;
- и трето, че всеки човек може да предявява претенции към държавата, когато защитава своите права.
Правата на човека се отнасят към категорията на моралните права. Те обаче се различават от другите морални права по ред белези. Едно морално право може да принадлежи на индивида заради неговите постижения или заради социалния му статус. Докато правата на човека са универсални; те принадлежат на всички хора във всички ситуации, независимо от общественото им положение. Докато някои морални права се придобиват, правата на човека са му изначално присъщи, и всеки се ражда надарен с тези права. Правата на човека са неочуждаеми, което означава, че човек не може да бъде лишен от тях, и че не може доброволно да се откаже от тях, докато от другите морални права той може по своя воля да се откаже частично или пълно, временно или завинаги.
Накрая, ако при предявяване на претенции във връзка с нарушени други морални права човек трябва да докаже, че ги притежава, то такова изискване не съществува за правата на човека: те принадлежат на индивида по силата на това, че е човек. Нещо повече, правата на човека сами по себе си са достатъчно основание за предявяване на претенции, почиващи върху тях. Възможността да се предявяват претенции е най-важният аспект на правата на човека.
Човек без права може да иска, моли и да прави прошения до тези, от които зависи животът му. Молбите, обръщенията с петиции, прошенията са резултат от неравностойното положение, което стимулира заробването.
Предявяването на претенции предполага свобода. Робът или слугата молят, а свободният индивид изисква. Изискването е важна съставка на човешкото достойнство. Закрилата на достойнството, на свой ред, е една от главните функции на правата на човека.
За разлика от другите морални или юридически права правата на човека се предявяват срещу държавата. Човекът се намира в неравностойно положение спрямо държавата. Държавата може да налага на индивидите своята воля и да използва силата на принудата при прилагането на решенията си. Образно казано, държавата размахва меч над главите на хората. На практика мечът се намира в ръцете на отделните държавни служители, които не са свободни от всички човешки слабости, страсти и интереси. Те могат да злоупотребяват със своята власт. Затова хората имат нужда от щит. Правата на човека образуват такъв щит, който осигурява на гражданите чувството на безопасност в противопоставянето им на държавата.

Категории права на човека
Правата на човека служат за защита на човешкото достойнство по различни начини и се подразделят на категории. Личните свободи защитават автономността на индивида и забраняват на държавата да се намесва в сферата на свободата на човека. Политическите права предоставят на човека правото да бъде информиран за въпросите, засягащи обществото, и да участва в приемането на решения по тези въпроси чрез събрания, асоциации, гласуване, право на избиране и други средства. В този случай човешкото достойнство се изразява в това, че човек става субект, а не обект на процеса на вземане на решения, засягащи живота на обществото. Процесуалните права защитават човека от произвола на приеманите от държавата решения и му предоставят средства за защита на други негови права. И, накрая, така наречените социални права осигуряват на гражданина минималната икономическа сигурност, без която човек не може да предявява достойно своите права. Те съдържат правото на гражданина да изисква от държавата специфични стоки и услуги, които другите хора си набавят чрез собствени усилия.

Произход на правата на човека
Разделянето на правата в отделни категории се корени дълбоко в историята на развитието на концепцията за правата на човека. През вековете се развива процес на признаването на индивидуалните свободи и на ограничаването на властта на правителството. Развивало се е и изискването за съществуване на надлежен правен ред, който да ограничава произвола на правителството. С появата на кралските съвети, на църковните съвети и на първите парламенти идеите за участие и представителство получавали все по-широко разпространение. И накрая, християнските общности поели отговорността за основните нужди за оцеляване на своите членове; тази отговорност по-късно била поета от абсолютните монарси, тя фактически послужила като едно от оправданията за властта на "просветения" монарх, а по-късно - и на съвременната държава.
Голяма част от тези идеи се слели през епохата на Просвещението в свързана философска концепция за правата на човека. В САЩ идеята за индивидуалните права послужила като оправдание за идеята за независимост, която станала основа за формирането на американската държавност. Във Франция идеята за правата на човека послужила като оправдание за Френската революция.
Въпреки това представата за правата на човека през епохата на Просвещението е била ограничена. Независимо че освободила хората от робството, тя предоставила политически права само на шепа земевладелци, отказвайки такива права на жените, децата, бедните и на цялото небяло население на света. В Съединените щати концепцията за тези права не попречила на изтребването на коренните и поробването на чернокожите американци.
XIX век станал свидетел на реакция срещу това ограничено тълкуване на правата на човека. Появили се нови идеи, призоваващи към жертване на индивида за благото на дадена група: нация, общество, неограничено мнозинство и социални класи. В Европа, където социалните проблеми ставали все по-остри, идеята за правата на човека започнала да обхваща и закрилата на основните икономически и социални нужди на индивида. Това ново тълкуване включвало също и позитивното задължение на държавата да регулира трудовите отношения и пазара така, че да се избегне прекалено жестоката експлоатация и работниците да бъдат защитени от доминиращата власт на работодателите. Така концепцията "свобода от държавата" била изместена от концепцията "свобода чрез държавата". Претенциите за по-добър живот били оправдавани по-скоро в контекста на благосъстоянието на народа, на историята, на по-голямото добруване за по-голям брой хора или на социалната справедливост, отколкото в контекста на правата на човека.
Идеята за правата на човека станала общоприета едва след Втората световна война. Геноцидът, извършен от демократично избрания фашистки режим в Германия, помогна да се осъзнае необходимостта от ограничено правителство, което да облагородява и балансира страстите на мнозинството. Моралният императив на осъждането на нацистките престъпници доведе до възраждането на концепцията за естественото право. С падането на расизма тълкуването на индивидуалните права се разшири и започна да обхваща всички индивиди, а това, от своя страна, павира пътя за падането на колониализма. През 1948 г. Всеобщата декларация за правата на човека направи гражданските, политическите и социалните права световни стандарти за поведение.

Позитивни и морални права на човека
След 1948 г. развитието на правата на човека тръгна по пътя на разширяването на каталога от права, признати като човешки, и на разработването на механизми за внедряване на тези права в живота.
Внедряването в живота разграничава моралните права от позитивните. Моралните права могат да са основа за предявяване на различни претенции, но не е осигурено ефективното им прилагане в живота. Когато говори за нарушаване на моралните си права, човек апелира към съвестта на нарушителя, към всеобщите морални норми, към гласа на общественото мнение, към съда на историята и т. н. Всички подобни призиви могат да звучат прекрасно, но не влияят на нарушителя.
Позитивните права могат да бъдат незначителни по своя морален или друг заряд, но са осигурени с ефективна защита. Не се налага да се оправдават юридическите права, те трябва само да се обосноват.
Основният проблем, свързан с легализацията на правата, се състои в простичкия факт, че те са насочени към ограничаване пълномощията тъкмо на онези държавни институции, които следва да ги легализират. Самоограничаването от страна на властимащите е необичайно явление. То обикновено се случва в извънредните обстоятелства на революционни промени, изгубени войни или легитимиране на новообразувани държави. А също така и под натиска на други страни - тъкмо така е станало с правата на човека, за пръв път признати и приложени от водещите западни демокрации.
След Всеобщата декларация от 1948 г. се появиха редица международни и регионални документи, свързани със защитата на отделни права. В някои от тях бяха провъзгласени права без необходимите механизми за въвеждането им в действие. Като правило протоколите или регионалните документи се подписваха от страни, които вече прилагаха правата на човека в своите вътрешни законодателства и в конституционното си устройство. Опитите да се влияе върху другите страни предизвикваха контрареакция, чийто основен аргумент беше принципът на суверенитета на държавата.

Правата на човека в рамките на националния правен ред
По-перспективно изглеждало инкорпорирането на правата на човека в конституциите на страните. Но много от конституциите декларирали определени права, без да осигуряват механизъм за тяхното прилагане. Критичната точка в борбата за правата на човека днес са тъкмо способите за превръщане на конституционните и правни обещания в действащи механизми за тяхната защита.
Правата на човека във вътрешния правен ред са защитени било от законите, било от конституцията. Регулираните със закон права осигуряват защита срещу изпълнителната власт, докато конституционните права защитават индивида и срещу законодателната власт. Гарантираните от конституцията права не могат да бъдат отнети или променяни (освен при изключителни обстоятелства, и то по точно определен от самата конституция ред) от едно временно мнозинство. В повечето конституционни правни системи гражданските свободи и политическите права принадлежат към категорията на конституционните права, като по този начин се ограничава властта на мнозинството.
Защитата на социалните права от мнозинството е по-сложен проблем. Международните документи по социалните права не изискват те да бъдат конституционно гарантирани, а само законодателно защитени.

Необходимост от правата на човека
Въпреки че правата на човека са възникнали като инструмент за защита срещу тиранията на недемократичните власти, те са също така необходими и в условията на демокрация, и в условията на автокрация. Още от времето на процеса срещу Сократ е добре известно колко самодоволна и невслушваща се в гласа на малцинството и дисидентите може да бъде демокрацията. Ако демокрацията определя реда за взимане на общественоважни решения, то правата на човека налагат ограничения върху съдържанието на тези решения, приемани от която и да било власт, включително от демократичната.
Опасността от неограничена мажоритарна демокрация е особено силна в новообразуващите се демокрации в Централна и Източна Европа, в които тя е дългоочакван, но така и не реализирал се идеал. Нещо повече, разпадането на многоетническите или многонационалните държави доведе до взрив на национализма, често използван от новите лидери като средство за узаконяване на властта и завоюване подкрепата на масите. В много страни етническите войни доведоха до нарушаване на човешките права на всички граждани на страната, в други - до ограничаване правата на малцинствата. В още повече страни правата на религиозните малцинства се намират под заплахата на религиозния фундаментализъм. Установяването на демокрацията се оказа труден и сложен процес, основан на експериментирането и прилагането на метода на пробите и грешките. Защитата на правата на човека стана важен, възспиращ подобно експериментиране, фактор, помагащ на личността или малцинството да не бъдат принасяни в жертва на прехода към демокрация.
Затова днес правата на човека са така необходими в страните на новосъздадените демокрации, както бяха необходими през 70-те и 80-те години в тоталитарните режими. Но съществува опасност от разочарование от правата на човека. От една страна, много от членовете на антикомунистическата опозиция след влизането си в посткомунистическите правителства проявиха по-малък интерес към защитата на правата на човека, и по-голям - към придобиването на властта. От друга страна, мнозина, включително активистите на движенията за правата на човека, изглежда, са очаквали прекалено много от самата идея за права на човека.

Правата на човека срещу другите ценности
Правата на човека не само са различни от някои други желани ценности, но и често могат да влизат в конфликт с тях. Въпреки че съществува право на участие в управлението, правата на човека не са синоним на демокрацията; тъкмо обратното, те ограничават свободата на вземане на политически решения, като защитават правата на малцинствата и индивидите. Въпреки че в крайна сметка спомагат за икономическия прогрес и благополучие, те могат понякога да забавят икономическия растеж, като отклоняват част от бюджетните средства за "непродуктивни" цели и така ограничават свободата на договаряне или налагат на промишлените предприятия ограничения, свързани с опазването на природата. Въпреки че формират базата на правовия ред, правата на човека не съвпадат със законността и понякога могат да влязат в конфликт с приетите по надлежния ред закони. Независимо от съществуването на право на социално благосъстояние, правата на човека не са синоним на социалното равенство; преразпределянето е само едно от средствата за реализирането на главната цел на социалните права, която е свързана повече с базовата социална осигуреност, отколкото с равенството на жизнените условия.
Ценностите, които са важни и законни цели на обществената политика като икономическия прогрес, общото благо, равенството и социалната справедливост, се реализират с различни от тези на правата на човека средства.
Правата на човека засягат някои ценности, съществуващи както извън, така и в рамките на политическия процес, и когато те се сблъскват с други ценности и интереси, правата на човека се превръщат в козове, т.е. те надделяват над другите интереси. В това е "фундаментализмът" им.
Независимо че са фундаментални, правата на човека не са абсолютни. Те могат да бъдат игнорирани и често са игнорирани заради някакви други ценности. Лишаването от свобода противоречи на личната свобода, забраната за пропагандиране на расизма или на подстрекаването към бунт ограничава свободата на изразяване, някои от действията на полицията или на следствието водят до нарушаване правото на неприкосновеност на жилището и т.н. Важното е тези намеси в сферата на правата на личността да не са произволни, да се извършват при точно определени условия и по надлежния правен ред.
В конституционната държава условията, при които правата на човека могат да бъдат ограничавани, се декларират в конституцията - тя заявява кои точно права и до каква степен могат да бъдат ограничавани от законодателната власт с цел защита на някакъв надделяващ обществен интерес. И, накрая, конституциите предвиждат конкретните условия и процедури, при които някои права могат да бъдат прекратени по причини от извънреден характер. Фундаментализмът на правата на човека означава, че всяко отклонение от спазването на тези права от страна на властите трябва да има конституционно обосновано оправдание.

Виктор Осятински

Превела Веселина Вандова

______
Б. р. Заглавието е на редакцията.