Правозащитна Култура

Второ загубено дело на България
в Европейският съд за правата на човека

Разговор със Здравка Калайджиева

Правата на човека и културното наследство
Проф. д-р арх. Тодор Кръстев

Фундаментализмът на правата
Виктор Осятински

Декларация на ИКОМОС

Правозащитните организации в България
Всеобщата декларация за правата на човека е приета от Генералната асамблея на ООН в Париж на 10 декември 1948 г. Преди 50 години! Стандартите за правата на човека, определени в Декларацията, обхващат всички хора без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, вероизповедание, възгледи, националност, социален произход, имущество и каквито и да било други различия.
Между правата и свободите на човека, изброени във Всеобщата декларация, са:
* право на живот, свобода и лична неприкосновеност,
* равенство пред закона,
* свобода на придвижването и избор на местожителство,
* забрана на изтезанията или на жестокото, нечовешко или унизително отношение,
* право на търсене на убежище в други страни,
* свобода на мисълта, вероизповеданието и религията,
* право на владение на имуществото,
* право на гласуване и участие в управлението,
* право на образование,
* право на труд и на създаване на профсъюзи,
* право на съответстващ стандарт на жизнено равнище,
* право на здравеопазване,
* право на участие в културния живот.
Всеобщата декларация за правата на човека няма обвързваща държавите сила, тъй като не е международен договор. В стремежа си да преобразува Всеобщата декларация за правата на човека в задължителни за държавите международни договори, Генералната асамблея на ООН на 16 декември 1966 г. прие Международен пакт за гражданските и политическите права и Международен пакт за икономическите, социалните и културните права. Ратифицирането на Международния пакт за гражданските и политическите права означава, че държавата се задължава в частност да спазва:
* правото на живот - чл.6,
* забраната на мъченията или жестокото, безчовечно или унизително третиране или наказание - чл.7,
* забраната на робството - чл.8,
* забраната на принудителния труд - чл.8, ал.3,
* правото на свобода и лична неприкосновеност - чл.9 и чл.11,
* свободата на придвижването и избора на местожителство - чл.12,
* защитата на чужденците от експулсиране - чл.13,
* правото на справедливо и публично разглеждане на делото в съда - чл.14,
* правото на човек да не бъде наказван за деяние, което по време на извършването му не е представлявало престъпление - чл.15,
* правото на признаване на правосубектността на всеки човек - чл.16,
* правото на невмешателство в личния живот - чл.17,
* свободата на мисълта, съвестта и религията - чл.18,
* правото на свободно изразяване на мнението - чл.19 и чл.20,
* правото на мирни събрания и свободно сдружаване - чл.21 и чл.22,
*правото на встъпване в брак и на образуване на семейство - чл.23,
* правото на детето на такива мерки за закрила, каквито положението му на малолетен изисква - чл.24,
* публичните права, в това число и правото на достъп до държавна служба - чл.25,
* забраната на дискриминацията - чл.26,
* особените права на етническите, религиозните или езиковите малцинства - чл.27.

Държавата, ратифицирала Международния пакт за икономическите, социалните и културните права, се задължава да предприеме необходимите стъпки по осигуряването на:
* правото на труд - чл.6,
* правото на създаване и членуване в профсъюзи - чл.8,
* правото на социална сигурност, включително и на обществени осигуровки - чл.9,
* закрилата на семейството - чл.10,
* правото на задоволително жизнено равнище - чл.11,
* правото на здравеопазване - чл.12,
* правото на образование - чл.13,
* правото на участие в културния живот и ползване от научния прогрес и защита на интересите, произтичащи от научна и творческа работа - чл.15.

Всеобщата декларация за правата на човека и двата Пакта заедно с Факултативния протокол, който дава на всеки гражданин правото да се обърне с индивидуална жалба към органите на ООН, съставят Международната харта за правата на човека.