Тука има, тука нема
и Европейският съд
за правата на човека


Разговор със Здравка Калайджиева, адвокат
Фондация Български адвокати за правата на човека

Преди месец България загуби второ дело в Европейския съд за правата на човека в Страсбург. За разлика от първото дело (Андрей Луканов с/у България), този път обществото прие решението на Съда доста по-спокойно - реакция окуражаваща, защото би могла да подсказва "свикване с европейското", приемане на Страсбургския съд като част от българския живот; но и реакция обезпокояваща, защото би могла да подсказва примирение със състоянието на правата на човека у нас.
Хр.Б.

Никола Вандов: Отбелязваме 50-годишнината от Всеобщата декларация за правата на човека, приемането й революция ли е?
Здравка Калайджиева: Подписването на Всеобщата декларация за правата на човека на ООН е революционна стъпка в признаването на човешкото достойнство, правата на индивидите и задълженията на държавите да ги уважават. По-нататъшното въвеждане на специални международни актове за гаранции на правата на човека се извършва от държавите постепенно. Това е процес, успореден на еволюирането на концепцията за държавата - съвременните демокрации схващат държавата като договор между гражданите и управляващите ги. В този договор двете страни са равнопоставени. Нещо повече - управляващите имат задължението да зачитат, уважават и гарантират правата на гражданите си, както и да се отчитат за своята управленска дейност. По начало идеята за правата на човека е създадена на принципа на така наречената мобилизация на срама. Ако се смята за демократично и уважаващо своите граждани, управлението на коя да е държава, все повече и все по-дълбоко уважава правата на своите граждани. И тогава, когато не стори това, международната общност, а и гражданите на тази страна очакват властите да се засрамят.
Христо Буцев: Има ли власти, които се засрамват?
Здравка Калайджиева: Една Холандия например следи не само онези решения на Европейския съд за правата на човека, които се отнасят пряко до нея, но и цялата му практика, както и развитието на другите международни актове и решенията на органите за гарантирането им и дори без да е задължена за това, променя адекватно своето законодателство, за да бъде това законодателство на нивото на очакванията на международната общност за гаранциите на всеки холандец.
Никола Вандов: Това натиск отдолу ли е?
Здравка Калайджиева: Въпрос, разбира се, и на народопсихология, но заедно с това и въпрос на взаимоотношения между управляващи и управлявани. Съзнанието на управляващите, че те са на своите места именно за да гарантират нещо на гражданите на страната си, се изразява и в такива действия.
Никола Вандов: В целия този процес България къде се вписва?
Здравка Калайджиева: България, както и другите страни от Източна Европа, подписва редица международни актове за защита на правата на хората далеч преди промените. Така България се присъединява към Международния пакт за граждански и политически права - подписан е от нашата държава още през 1976 г. Неговият смисъл е чисто декларативен до 1992 г., когато е ратифициран и Допълнителният протокол към него - даващ право на отделния гражданин да отправи своите лични оплаквания за нарушения на гарантираните му от Пакта права. Актовете на ООН за защита на социални права са много по-популярни сред социалистическите страни, отколкото сред останалите страни в света. Същевременно актовете за политически и граждански права са подчертано непопулярни сред социалистическите страни. От една страна, това е характерно за тоталитарните режими, които не гарантират политически свободи на гражданите си, а от друга - това е един голям спор за философията на правата на човека, за това какви права всъщност се защитават - дали социалните и колективни права, или либералните, индивидуални права. След измененията в нашето държавно устройство, след демократичните промени, България ратифицира и прие прякото прилагане на най-сериозните международни актове за защита и на политическите и граждански права. Между тях на първо място е правото на свободни избори и участие в тях, както и гаранции за правата на личността срещу произвола на властите. Това са, да кажем, правото на лична свобода от произволно задържане, правото на свобода на мисълта и на изразяването на мнение, правото на достъп до информация, правото на свобода на съвестта и религията, правото на справедлив процес и много други. С ратификацията на стриктно обвързващи нормативни актове, като Европейската конвенция за правата на човека, България прие юрисдикцията и на Европейски съд по правата на човека. Тя се задължи да приведе законодателството и практиката си в съответствие с европейските норми, посочени в Конвенцията и развити в практиката на този съд, определяща стандартите по прилагането им. Повечето източноевропейски страни направиха предварителен преглед на съответствията на своето законодателство и съдебна практика със стандарта за тълкуване на Европейската конвенция и предприеха адекватното им изменяне. В това отношение България е изключение - въпреки поетия ангажимент за преглед и привеждане на законодателството в съответствие с тези стандарти, за съжаление не бяха предприети съответните стъпки, нито беше изготвена принципна програма за това. Причините са много, но те едва ли са извинителни. Всяка страна има някакви приоритети в политиката си и едва ли може да се очаква, че в условията на сериозна икономическа криза именно правата на човека ще се класират начело. Друга причина е неосъзнаването на дълбоките несъответствия - всеки смята, че законите на неговата страна са най-добрите закони. При самото създаване на Европейската конвенция - през 50-те години и до началото на 70-те другите европейски държави също са смятали, че тяхното законодателство по никакъв начин не противоречи на изискванията й. Оказало се, че това далеч не е така и другите европейски държави са много често осъждани от Европейския съд за нарушения на Конвенцията. За мен въпросът не е в това дали ще бъде осъдена България в Страсбург, а дали законите ни ще гарантират правата ни така, както се очаква в една демократична държава. И ако българският закон и практика не ни дават такива гаранции, може би решенията на съда ще доведат до приемането на нови, които да ги гарантират. Една съществена причина за бавните изменения е в нагласите на гражданите. Аз не мисля, че българският гражданин има създадената нагласа да търси отговорност от своите представители във властта. В нас все още има очакването държавата да се погрижи за всичко, но не и очакването държавата да бъде задължена (ако щете принудена) да изпълнява това, което е обещала.
Христо Буцев: С прилагането на това (да го наречем за кратко) законодателство у нас не се ли извършва опит за културна революция или по-скоро казано - за културен преврат?
Здравка Калайджиева: Защо? Голямата част от правата, които прогласява Европейската конвенция, не са нищо ново за България. По същество нашата Конституция и нашият закон предвиждат норми, които провъзгласяват същите права. Въпросът е дали законът и практиката гарантират упражняването им в същата степен.
Христо Буцев: Просто съществуват питания - след като по-голямата част от българите се уповават на държавата, т.е. но колективитета, дали включването ни към международните споразумения за граждански права не е интервенция (външна или доброволно приета?) в българската култура, в българския живот, в българското законодателство? Въобще как оценявате този сблъсък с "индивидуализиращото" право?
Здравка Калайджиева: Този въпрос е общокултурен, той не засяга само и единствено правата на човека. Той засяга принципното виждане както на индивида, така и на властите за това кой какво може и следва да прави в обществото; кога може да се каже, че едно общество е демократично; кога наистина искаме обществото ни да бъде демократично - и искаме ли всъщност това. По отношение на съдебната власт, например, въвеждането на стандартите на Европа действително предполагат революция. И то по две причини: първо защото българската правна общност и досега се обучава да прилага съответната правна норма така както тя е записана в закона, а не преди всичко да мисли за нейното философско и социално звучене, за нейното място в обществения контекст. Много са малко българските юристи, които си задават въпроса защо е предвидена съответната норма, защо тя е предвидена именно така и чии права действително охранява. Другата страна на тази революция е, че самото обучение на юристите у нас все още се извършва по начин, който предполага и очаква от тях по-нататък, в практиката си, да защитават интересите на държавата, а не да търсят справедливия баланс между правата на индивида и интересите на държавата. Тук вече стигаме и до по-общото ниво на същия проблем - "какво е държавата?". Съвпада ли понятието "държава" с понятието "общество"? В нашето мислене - не, но съвременното демократично юридическо мислене предполага да съвпада. В днешната демократична държава правото съществува, за да защити не някаква негова структура, наречена държава и създадена за да управлява обществото, а за да защити интересите на обществото и неговите членове и за да им гарантира по-добре правото им да ползват и упражняват правата си и да търсят отговорност за предоставената на държавата власт да управлява гражданите си.
Никола Вандов: Ако за правосъдната ни система вписването в международите норми на човешки права е революция, какво е то за обикновения българин? Ние като че ли доброволно се отказваме да искаме властта да отговаря за нарушаване на процедури, стига тя да ни излъже, че прави това нарушаване в името на някакъв ред, който ще ни осигури бързо по-добро битие. Не съзнаваме връзката, че рано или късно пасивността ни спрямо нарушенията ще се обърне срещу самите нас.
Здравка Калайджиева: Аз не съм убедена, че в момента ние като общество искаме да се знае какъв е законът, че искаме той да се спазва и прилага еднакво за всички. Всеки за себе си казва "тук няма закон" тогава, когато интересите му са засегнати; същевременно същият човек не иска да уважава съществуващия (дори и формално) ред или закон, когато става дума за осъществяването на някакви лични интереси. Погледнете само начина, по който паркираме по тротоарите, или движението на автомобилите и пешеходците, или начина, по който застрояваме собствените си дворни места, изхвърляме боклука си, погледнете каквото поискате. Законът, религията и моралът са форми за регулиране на човешкото поведение, а не можем да отречем, че в момента в тези системи за регулация има забележим упадък. Тревожна е не само регулацията на собственото ни поведение, но и нагласата ни към посегателства, които виждаме и за които чуваме. Например нагласата "по-добре да не се бъркам", или "бият само лошите", или "щом е задържан - сигурно има защо". Така разсъждава гражданинът, който си мисли, че никога няма да го стигне тази участ. Излиза, че е оправдано да бъде набит един задържан, който е под контрола на полицията и не може да оказва съпротива? Има случаи на тежко пребити хора в арести. Има хора, на които е причинена смърт вследствие на побой в арести. Безконтролната полицейска бруталност води до разпростирането й поради подхранването на убеждението за безнаказаност. Това от своя страна води до посегателства върху случайни и невинни хора, както и до отчуждаването и конфликта между самото общество и полицейските структура. Притеснява ме мисленето и разпространението на мита, че нивото на престъпността налага употребата на насилие. Това категорично не е вярно. Известно е на всички, които се занимават сериозно с проблема "полицейска бруталност", че няма никаква връзка между нивото на престъпността и нивото на полицейската бруталност.
Никола Вандов: Както при смъртното наказание.
Здравка Калайджиева: Абсолютно същото е. Няма никаква връзка между смъртното наказание и намаляването на престъпността. Друга нагласа, която ме тревожи, е опасението на членовете на нашето общество какво ще стане, ако всеки, чиито права са нарушени, тръгне да се оплаква в Страсбург? Тия опасения са смешни, защото нормите на Европейската конвенция са пряко приложими в българския закон и от българския съд. Ако българският съд прилага тези норми и стандарти, както е задължен по закон, не би станало нужда да се стига до Европейския съд по правата на човека. А какво лошо има в това да търсим закрилата на дадените ни от закона права, където и да било? Нагласата "полицията бие само ромите, нас не ни бие" не само не е вярна, тя е израз и на застрашително ниво расизъм в обществото, и на недостатъчното познаване на онези проблеми, които поражда предполагаемата престъпност сред ромите. Не върви да се позоваваме на собствения си расизъм, за да оправдаем несправедливостта и насилието.
Никола Вандов: Журналистите също ни осведомяваха за етническата принадлежност на Асенов.
Здравка Калайджиева: Като всяка обществена група, и журналистите, и полицията отразяват състоянието на обществото си. Не можем да очакваме, че полицията лесно ще се превърне в образец на хуманност или на вярност към някакви правила, различни от тези на общата маса в обществото. Същото се отнася и за журналистите. Интересен е обаче начинът, по който беше отразено решението на Съда - той съществено се различаваше от начина, по който делото се отразяваше до този момент. Преди постановяването на решението нямаше нито една публикация, в която да не се набляга на обстоятелствата, че Антон Асенов е циганин и че е обвинен в кражби или осъждан за различни проявления, или пък за това, че е играл "тука има, тука нема". Много е характерен фактът, че се наблягаше именно на тези обстоятелства и не се даваше възможност на българското общество да научи за какво точно става дума в това дело - а всъщност става дума за права на всеки български гражданин. В същото време самият жалбоподател и защитата му не можеха да дадат тази информация, защото бяха обвързани със задължението за конфиденциалност на процедурите. За мен това отразяване на делото беше израз на обидата, че някой съди България "в чужбина". Тя създаде и нагласа, която аз бих формулирала така: "може и да ни бият, но поне в чужбина да не знаят". Този вид патриотизъм е характерен за крайно авторитарните общества. Именно такава защита ще чуете от най-репресивните режими на света пред органите на ООН. В Европа гражданите се чувстват не непременно граждани на Германия или на Франция, или на друга конкретна европейска държава. Те вече имат съзнанието на свободни граждани на Европа, оправомощени, като плащат своите данъци, да търсят от държавата и отговорност за нейните задължения. Намират, че част от тези задължения са гарантирани от Европейската конвенция и Съда по правата на човека и ги търсят и по този ред, както и по реда пред собствените си съдилища.
Христо Буцев: Всъщност, това беше дело на български гражданин, жертва на полицейско насилие, който е изчерпал всички възможности за пледиране пред българското законодателство?
Здравка Калайджиева: Схематично казано, в това се състои първата жалба на Антон Асенов - по делото има две присъединени жалби. Първата от тях е оплакване, че е бил подложен на побой от представители на полицията и никой в България не е обърнал внимание на оплакванията му, макар те да са били отправени до МВР и всяко възможно ниво на органите на прокуратурата - единствено упълномощените да започнат наказателно преследване, ако съберат достатъчно данни и намерят за подходящо да изправят извършителите пред съд.
Христо Буцев: Той няма ли право да подаде граждански иск?
Здравка Калайджиева: Според трайната практика на Европейския съд, ако изплащането на финансово обезщетение за нарушение на свободата от изтезания, унизително и нечовешко третиране би било достатъчно, за да се каже, че държавата гарантира това право, това би означавало, че държавата може просто да се откупва за всяко упражнено от нея насилие. Съдът категорично счита (и то от много отдавна), че такова откупване не е достатъчна гаранция и че за да гарантира свободата на личността, държавата трябва да осигури по-високи гаранции и съответно по-добри вътрешноправни възможности за преследване на такива нарушения. Това и по българския закон е така. В Наказателния ни кодекс причиняването на телесна повреда е престъпление и то е специално (квалифицирано), когато е извършено от длъжностно лице. Асенов е имал формална възможност да заведе граждански иск за обезщетение, но и двете страни по делото Асенов приемат, че то би било спряно от съда, ако пред него се съберат данни за евентуалното извършване на престъпление. Разглеждането на иска от гражданския съд ще бъде спряно, докато се решат въпросите за наказателната отговорност - т.е. дали е налице извършено престъпление или не. Европейският съдът прие, че Антон Асенов е имал достъп до граждански съд, но прие също, че българският закон не дава достатъчно гаранции за защита на свободата от насилие. Повод за арестуването на 14-годишния Асенов през 1992 г. е това, че той играе "тука има, тука нема" на площада пред автогарата на град Шумен. Според българския закон това деяние не изисква задържане на извършителя, то не е престъпление, а административно нарушение, както например нарушението на правилата за уличното движение. Съставеният на Асенов административен акт е бил служебно анулиран от властите, тъй като той няма навършени 16 години и изобщо не носи отговорност по Закона за административните нарушения и наказания. Въпреки това и Асенов, и баща му били отведени със сила и в белезници в полицейското управление. Защо е било необходимо това? Според закона, дори и ако беше извършил престъпление, задържането му не е било необходимо - както неговата самоличност, така и адресът му, така и имената на родителите му са били известни. Той не е и спорил, че е играл и е извършил нарушение, предал е гумичките и стоте лева от играта. Остава напълно открит въпросът, кому е било необходимо това задържане и защо то е извършено със сила и с белезници. Ние като че ли вече свикнахме, че представителите на полицията могат и едва ли не са задължени да задържат всеки нарушител на закона, да го отведат в районното управление с белезници, нерядко и с насилие. Тази представа е много далече и от българския закон. Защо трябва едно лице да бъде насилствено отвеждано, за да даде показания или за да бъде съставен акт за нарушение? Арестът е възможен и законен тогава, когато е разпореден от органите на предварителното производство - следствие и прокуратура, - когато е налице обосновано подозрение в престъпление, когато не може да бъде установена самоличността на нарушител, или той оказва съпротива срещу полицейски заповеди и пр. По делото липсват такива данни за Антон Асенов. Липсват обаче и данни за търсене на отговорност за взетите срещу него мерки, както и за събиране на данни и евентуално - за отговорност за нанесен му побой. Това е един типичен пример за затвърждаване на безнаказаността. У нас случаите, в които оплакванията на граждани за нанесен побой или друг вид насилие от страна на представители на държавата се разследват подробно и обективно са много малко, още по-рядко образуваните предварителни производства се придвижват своевременно и обективно и най-малко са тези, които стигат до съд. Помислете си за бития директор на Сливенския театър Златко Гулеков! Доколкото ми е известно, по неговия случай е образувано предварително производство, но движение по следствието няма. Тези случаи са много. Нещо повече, в доклада, който главният прокурор и директорът на националната следствена служба представиха в парламента и на министър-председателя, се отразява същото мнение - че не са редки случаите на употреба на сила и оръжие, без това да е необходимо, често с много тежки последствия. С него те само затвърдиха моето лично (а и не само моето) впечатление, че именно институциите, които имат по закон задължението (а и единствено те имат по закон правото) да преследват системно такива нарушения, именно тези институции се оплакват от тези нарушения, вместо да ги преследват така, както е предвидено от закона. За мое много голямо учудване в заключението на този доклад се казва, че било "още по-страшно това, че някои от тези случаи достигат до знанието на международни органи и увреждат образа на българската държава като правова и демократична".
Христо Буцев: Как гласува българският съдия в Страсбург?
Здравка Калайджиева: За разлика от много други решения на Европейския съд по правата на човека, решението по делото Асенов срещу България е единодушно. В него има изразено само едно особено мнение и то не е на българския съдия, а на малтийския. Според неговото мнение, "след като се твърди, че нараняванията са нанесени от полицията с палки във връзка с ареста на г-н Асенов, задължение на правителството е "да предостави пълно и задоволително обяснение за начина на причиняването на тези наранявания", както изисква постоянната практика на Съда". Според този съдия "българските власти не са дали пълно и достатъчно обяснение за това как са били нанесени такива сериозни телесни повреди на едно 14-годишно момче" и той достига до заключението, че по делото са налице достатъчно данни, за да се приеме, че Антон Асенов е бил подложен на побой, както и че условията, при които е бил задържан, достигат до унизително и нечовешко третиране. По това дело Европейският съд, както и Европейската комисия за правата на човека бяха принудени да разглеждат две противоположни тези - тази на жалбоподателя и тази на държавата - изразена в становищата на полицейските служители и на прокурори. Тъй като е отказано образуването на производство и не е извършено адекватно разследване в страната, не са събрани и достатъчно доказателства в която и да било от двете посоки. Държавата твърди, че Антон Асенов е бил бит от баща си, а не от полицаите. Бащата на Антон Асенов признава, че го е ударил с летва, но не толкова жестоко. От друга - само един от полицаите твърди, че е видял тези удари, че те били само три-четири - и то само по гърба. Според медицинското удостоверение, белези от побой се намират по цялото тяло на 14-годишния Антон Асенов. Прокуратурата в България приема, че дори и да са били нанесени удари от полицаите, те са били законосъобразни - следствие на неговото неподчинение. Поради липсата на разследване в България както Европейската комисия, така и Съдът не могат да стигнат до категоричното заключение, че жалбоподателят е бил подложен на побой от полицията. Съдът обаче заявява, че доказателствата пораждат достатъчно основателни съмнения, че този побой е бил нанесен от именно служители на полицията. При това положение той намира, че независимо от това дали е бил нанесен такъв побой или не, само по себе си неадекватното разследване на сериозни оплаквания за нанесен побой от страна на властите е нарушение на правото на свобода от изтезания, унизително, нечовешко отношение. В тази част решението е прецедент за Европа - за първи път се въвежда изискване за адекватно разследване като процедурна гаранция срещу нарушение на правото на свобода от изтезание. С други думи, ако властите откаждат да проведат обективно и ефективно разследване на оплаквания за насилие от страна на представители на държавните органи, които будят сериозни съмнения, това само по себе си е нарушение на правата на гражданите.
Христо Буцев: Ако правилно разбирам, Европейският съд осъжда българската държава, защото срещу Асенов или около случая не е проведена достатъчно щателна процедура?
Здравка Калайджиева: Да. Това е едното решение и то е прецедент в цялостната практика на Съда.
Христо Буцев: Според вас, българската държава ще реагира ли адекватно на това дело? Ще изпита ли срам, ще придаде ли на своето законодателство или на своята практика повече адекватност към европейската?
Здравка Калайджиева: Втората част от жалбата на Асенов - относно нарушения на личната му свобода и продължилото близо две години задържане, категорично ще доведе до промени. Още през август 1997 г. наказателнопроцесуалният закон беше изменен и предостави възможност за периодичен съдебен контрол върху продължаващото задържане под стража. Това изменение предостави една адекватна на конвенцията гаранция. Не мога да кажа със сигурност, че то е пряк резултат от доклада на Европейската комисия, който стана известен именно по времето, когато беше прието изменението. Мога обаче да кажа със сигурност че самото решение вече допринася за по-бързото приемане на други адекватни изменения - вече са готови някои законопроекти и се правят стъпки за привеждането на законодателството ни в съответствие с Конвенцията. Опасявам се само, че тези изменения се диктуват не от действителни мотиви за по-добри гаранции на личната свобода на хората срещу произволно и безсмислено дълго задържане, а от безпощадно ясната и напълно реална заплаха, че България може да бъде осъдена по толкова дела, колкото задържани решат да претендират правата си. Ако всеки вземе да съди държавата, на колко ли биха възлезли обезщетенията? Поне засега не се планират законодателни изменения за гаранции срещу полицейско насилие. По делото Антон Асенов съдът приема, че първо българският съд не предвижда достатъчно вътрешноправни средства за жертвите на насилие, както и че едно адекватно разследване на такива оплаквания трябва да включва възможността на пострадалия да участва пряко и ефективно в разследването. По нашия закон образуването на предварително производство не зависи по никакъв начин от пострадалия - той може само да се оплаква пред по-горния прокурор. Това не довежда до разглеждане на делото, нито довежда до обективно следствие. По извършената предварителна проверка в случая на Антон Асенов са разпитвани някакви лица извън всякаква процедура. Извършвани са дисциплинарни проверки, за които пострадалият въобще не е уведомен. Т.е. извършват се някакви вътрешноведомствени стъпки, които не са публично правосъдие, а са тайни и недостъпни за пострадалия. Това, разбира се, не може да бъде ефективно правосъдие. Решението включва заключение, че законът на България не предвижда ефективни вътрешноправни средства срещу нарушение на свободата от насилие. Това на практика би означавало, че не е необходимо да се изчерпват всички предвидени средства в страната, за да бъде обявена за допустима жалбата на пострадалия в Страсбург. Реално е обаче да се очаква от всеки пострадал да се оплаче пред съответната прокуратура и да поиска да се предприемат мерки. Ако обаче не се предприемат мерки в някакъв разумен срок, по мое мнение пострадалият би могъл да се оплаче успешно в Европейския съд, без да изчерпва предвидената в нашия закон възможност да се оплаче пред всички нива на прокуратурата у нас.
Христо Буцев: Разкажете за дейността на фондация "Български адвокати за правата на човека".
Здравка Калайджиева: Нашата работа, както и тази на други правозащитни организации в България нерядко се е характеризирала от официални представители на властта като "антинародна дейност". Обвиняват ни, че забравяме, че сме български граждани, че уронваме авторитета на родината... Освен защитата по дела, в които иде реч за типични нарушения на правата на хората и недостатъци на законодателството ни, от четири години ние осъществяваме информационна дейност по международните изисквания и стандартите на защитата на правата на човека за българската правна общност. Публикуваме към бюлетина на Върховния съд резюмета на най-съществените решения на Европейския съд, които дават принципно тълкуване на съдържанието на нормите. Участваме и с лекции в различни образователни мероприятия, организираме работни срещи и осигуряваме възможност да се огласи съдържанието на Конвенцията и задълженията на българската правосъдна система. Би било несправедливо да искаме Европейската конвенция да се прилага пряко от българските съдии, прокурори, ако те не са запознати със съдържанието и тълкуването й. Другите източноевропейски държави се възползваха от редицата програми, семинари, образователни мероприятия, организирани със съдействие и финансиране на Съвета на Европа и други международни институции, за да се ориентира правната общност в този, не бих казала твърде прост, инструмент на защита. Макар да има такъв ангажимент, нито едно българско правителство, нито съдебната власт предприеха необходимите за това стъпки. Ние работим в тази посока. Същевременно по отношение законодателната дейност фондацията ни нееднократно е правила предложения и е предоставяла информация за принципни несъответствия на българския закон с изискванията на Конвенцията. Участвали сме в обсъждането и подготовката на законопроекти, които за съжаление не се ползват с подчертана популярност. Правим всичко възможно, доколкото ни стигат силите, да заместим липсващите усилия на държавните институции.
Христо Буцев: Колко души сте?
Здравка Калайджиева: Започнахме през 93-та година петима адвокати с професионална специализация в различни клонове на правото. За изтеклите 5 години застрашително се разраснахме на петнайсет. Има и много млади колеги, които се интересуват от нашата дейност и които ние с удоволствие приемаме.
Никола Вандов: Защо сте само жени?
Здравка Калайджиева: Намирам въпроса ви за сексистки, г-н Вандов. Това се нарича дискриминация на сексуална основа. Мога да отговоря, че представителите на мъжкия пол не проявяват толкова жив интерес, но истината е, че все повече колеги от мъжки пол стават наши членове, макар и те да са малка част. Малка, но достойна. Извън шегата, интересно е, че правозащитните организации по света са в по-голямата си част организации на жени!
Христо Буцев: "Български адвокати за правата на човека" защитава български граждани в Страсбург...
Здравка Калайджиева: Ние подготвяме много внимателно оплакванията си пред органите по Европейската конвенция; най-често представителството на тези оплаквания вътре, пред българските съдилища и правораздавателни органи се извършва от нас. Обикновено подбираме дела с така наречения стратегически характер, т.е. насочени са към характерни и чести случаи на нарушения на правата на човека, както и към очевидни несъответствия на българското законодателство с изискванията на Европейската конвенция. Голяма част от тези дела, ако са успешни, биха могли да повлияят върху законодателството на България, а дори и върху европейското законодателство, защото често повдигат въпроси, характерни за новите членове на Съвета на Европа. Например, делото Асенов е първото дело на ром от Средна и Източна Европа и е известно, че тази общност е подложена на дискриминация в цяла Европа, а не само в бившите социалистически страни. Успехът на това дело е една подкрепа, уверение за хората от тази общност, че техните права ще бъдат защитавани адекватно, на всякакво ниво, така както правата на всеки друг гражданин. Решението е много важно по отношение на законодателството на Русия, Украина, Румъния, България и по отношение на законодателствата за гаранциите на личната свобода, които са много подобни на нашето. Постановеното от Съда решение, че липсата на обективно разследване е само по себе си нарушение на свободата от изтезания, е прецедент в рамките на цялостната практика на Европейския съд. В случай, че една държава не предприеме адекватни стъпки да разследва и евентуално - да накаже извършителите, от този прецедент ще се ползват всички европейци - жертва на полицейско насилие.

3 ноември 1998 г.