Сезоните
  на Софийската филхармония

"Преди година-две заглъхна едно хубаво начинание - Българската народна филхармония. Замести я оперният оркестър. Като допълнение и разширение на дейността на симфоничните концерти на Народната опера снощи се яви симфоничният оркестър на Държавната музикална академия с първия си концерт... Саша Попов, любимецът и гордостта на България, е от ония големи цигулари-виртуози, които... имат големи диригентски заложби. И ако той с първия си симфоничен концерт, комплектуван от сега школуващи музиканти, успя да изнесе толкова трудна програма, ясно се очертава пътят на неговите диригентски постижения... Интересът на обществото към Академическия оркестър бе голям. И надеждите към Саша Попов са големи, че ще издигне симфоничния оркестър... до степен и съвършенство на постоянна филхармония, о която ще се опре и българският компонист" (6.III.1929 г., в. "Македония", Й. Чежмеджиев).

През 1934 г. съставът брои 65 души. От тях 28 са оркестрови лектори, 5 души извънредни оркестранти, а останалите 32 души са ученици на Музикалната академия. Концертмайстор е Васил Стефанов, в първите цигулки е Васил Чернаев, водач на вторите е Петър Христосков, тогава само 19-годишен: "Саша Попов казваше - на мен ми трябват двама солисти, не един до друг, а един срещу друг." Във виолите свирят Стефан Сугарев и Стефан Магнев, във виолончелите е Кирил Вапурджиев. "Саша Попов привличаше най-добрите. Познаваше ги, но всеки взимаше с изпит. Много държеше на това. Беше строг, искаше всичко да е изрядно. Но беше изключително човечен и ларж. Без него не бихме могли да си представим симфоничното дело в България" (Димитър Сагаев). "Саша Попов репетираше страшно. Един по един ни е изпитвал. Затова и на концертите нито една нота от щимовете не падаше. Всичко се изпълняваше абсолютно точно. Имахме огромен репертоар, но изработен така, че можехме да свирим и наизуст. А да изсвириш вътре нещо неточно - това беше невъзможно! Саша Попов те поглежда и втори път не трябва вече да те поглежда" (Петър Христосков).
По време на Варненските музикални тържества през 1934 г. (1 - 10 август) АСО под диригентството на Саша Попов изнася 7 симфонични концерта със 7 различни програми. Две от тях са само с българска музика, а една - с творби от ХХ в. (Регер, Дюка, Респиги, Мосолов).
"От средите на този оркестър излязоха наши най-блестящи изпълнители и педагози, което показва, че в този оркестър се е вършила не само симфонична дейност, но тя е била и една школа за създаване на музиканти и музикални деятели у нас. От началото там са свирили професори от Академията. Нека не забравяме името на проф. Цибулка, създателя на нашата виолончелова школа. Членове на оркестъра са били Васил Чернаев, Карел Стари, Павел Попов, Иван Бончев - блестящи музиканти, чието значение и днес не може да бъде забравено. Васил Стефанов беше такъв концертмайстор, който ще остане в историята на нашето симфонично дело като може би най-големия, най-въздействащия" (Константин Илиев). "Тук не мога да не спомена имената на Стоян Стоянов, Петър Миронов, Васил Коняров, Янко Янков, Симеон Панчев и редица други. А в лицето на Саша Попов имахме вдъхновения организатор и ръководител на едно ново и значително културно начинание. Това бяха трудни времена за българските музиканти. Нямахме необходимата материална подкрепа и дейността на този оркестър се опираше на ентусиазма на студентите и особено на преподавателите от Академията. За мен е съвсем ясно, че тогава широката публика за първи път влизаше в досег със симфоничната музика, изпълнявана от квалифициран оркестър" (Кирил Коцев). "Имаше някаква субсидия, но тя беше нищожна. А оркестърът трябваше да живее. И намери се изход. Образува се Царски военен симфоничен оркестър, издържан от кредита, отпуснат от Военното министерство за сено на конете в армията. Често се смеехме: пак изядохме сеното на конете. Академичният оркестър стана царски, но само по име" (Павел Попов). "Едва ли може да има по-несполучливо съчетание като това между "най-духовното от всички изкуства - музиката" и обстановката и духа на казармата. Но карахме някак" (Никола Чакалов).
"Първият концерт на Царския оркестър: в поканите изрично пише "облекло официално". Което значи жените да са с дълги рокли, мъжете с парадни униформи или фракове. Става точно седем и половина, вратата се заключва и концертът започва. Навън остават всички закъснели - генерали, големци. На следващия концерт всички бяха навреме. Научи ги Саша Попов, че това е храм на музиката" (Петър Христосков).
"След като през сезона давахме само 7-8 концерта в София, през май тръгвахме на турне и за два месеца изнасяхме към 50-60 концерта. Спомням си как в джамията на Петрич само в един ден изнесохме 4 концерта за граждани, учащи се, работници и граничари. След бомбардировките на 10 януари 1944 г. оркестърът беше евакуиран в Панагюрище. След известно време кметът написал донесение до министъра на войната: "Дошли са тука някакъв оркестър. Цял ден свирят и нищо не работят. Какво да ги правим?" (Павел Попов). "Навсякъде пътувахме - в градове и паланки. Концертите минаваха много хубаво. Знаехме си програмите много добре още от София и свирехме с много настроение" (Петър Христосков). "По време на продължителните летни турнета из провинцията членовете на Царския оркестър обикновено биваха разквартирувани по домовете на местни граждани. Към традиционното българско гостоприемство понякога се прибавяше и трогателното желание на някои домакини да посрещнат добре "царските хора". Разпитваха ни за двореца, за царя, за царицата, за "царчето", като предполагаха, че ние сме често между тях, което, разбира се, нямаше нищо общо с истината: само веднъж в годината малък състав от оркестъра свиреше при церемонията по връчване отговора на Тронното слово. Всеки от нас намираше по своему да задоволи любопитството на домакините, но най-смел и живописен беше Митето барабанчикът: "Веднъж, като си играехме в двореца с царчето, то ме ухапа по ръката. Царят забеляза това и посегна да го пердаши, но аз го спрях:
"Недейте, Ваше Величество, дете е, играе си." (Никола Чакалов).
"Несъмнено Саша Попов има огромно място в поредицата на големите музиканти, които нашият народ е родил, защото неговата неизчерпаема енергия, неговият организационен талант, неговата музикална спонтанност създадоха, организираха този оркестър и той направи всъщност един модел, по който ние днес, по-младото поколение диригенти, продължаваме да работим" (Константин Илиев). "Той не беше минал специална диригентска школа, но имаше много необходими
качества: отличен инструменталист-цигулар, музикант с огромна интуиция и темперамент, амбициозен организатор, за което му помагаше и големият личен чар, който умело използваше при нелеката апостолска задача. Трудностите обаче идваха от непълнотите в подготовката му като симфоничен диригент и въпреки огромния му талант. Това, като цялостно явление, беше за времето си не само допустимо, но може би полезно като първи етап от развитието на наша почва на тази трудна област" (Никола Чакалов).
"Виновници" да постъпя във Филхармонията (преди повече от 35 г.) бяха Константин Илиев и Боян Лечев, тогава концертмайстор. Те бяха изпълнени с доброто намерение да направят оркестър от европейска величина, какъвто той и стана. И понеже това беше време на смяна на поколенията, стараеха се да съберат най-добрите от инструменталистите, които имаше България по онова време. Конкуренцията наистина беше голяма - тогава не можеше да се пътува и всички оставаха тук. А Константин Илиев и особено Боян Лечев много се интересуваха кой какво може и прави. Филхармонията беше пълна с възрастни хора с голям авторитет. Не само защото бяха личности, но и йерархията се спазваше малко повечко. (Сега вече в "духа на демокрацията" нещата изглеждат другояче). Но тогава възрастните колеги бяха много уважавани. А и имаше какво да се научи от тях, защото имаха голям опит. Мнозина бяха блестящи инструменталисти.
Константин Илиев и Добрин Петков бяха крайно взискателни. По тяхно време репертоарът ни много се разшири, но не ни беше толкова трудно, защото имаше по-дълъг репетиционен период, групови репетиции. Константин Илиев, нека си го кажем, беше диктатор. Той налагаше собствената си концепция, но същевременно това ставаше някак си по естествен начин. Мисля, че не е имало друг наш музикант, който да е имал такова вътрешно чувство за изграждане на формата, каквото имаше той. За разлика от него Добрин Петков ни вадеше душата с памук. Упорит, твърд, той не прощаваше каквото и да било. Обръщаше особено внимание на дреболиите, които всъщност правят и голямата музика. При Добрин Петков като че ли повече беше логиката, градеше всеки един момент тухла по тухла. А при Константин Илиев водещо беше чувството - оставяше музиката да се развива от само себе си. Поне такива бяха младежките ми впечатления...
По отношение на новата музика, която те налагаха в репертоара, разбира се, че имаше и мърморене, недоволства, особено от страна на по-възрастните. Но понеже Константин Илиев беше човек с огромна воля, която се предаваше на другите, той успяваше да наложи и пропагандира тази музика - и българска, и съветска, и западна. Помня първия концерт с музика от нововиенците. Беше много интересно - в залата видях абсолютно непознати хора. Дошъл беше елитът на културна България, за да чуе какво толкова представлява този забранен плод
. Залата беше претъпкана и концертът много ефектен, помнеше се години наред. Всъщност хубавото на тогавашните сезони беше, че винаги се намираше по някоя голяма личност, която "забиваше гвоздея", слагаше акцент. Още преди моето постъпване това беше гостуването на Херман Абендрот, на Шостакович, а след това си спомням ясно и идването на Оливие Месиен... Откъде сме взимали нотите? Ами ясно е, че става дума за интелектуална кражба. Някой купил отнякъде някаква партитура, тя се даваше за разписване; свирехме Онегер, Хиндемит, Прокофиев, а накрая дори се наложи и да конфискуват материала на Барток, Концерт за оркестър, за който не бяха платени никакви авторски права.
С всеки нов диригент идва един любовен период. Винаги има влюбване, после става като в брака - любовта преминава в някакъв друг вид връзка, обикновено отношенията придобиват по-човешки, по-колегиален характер.
Сред диригентите ни особено оригинален беше Димитър Манолов - такова чудо не бяхме виждали дотогава. Нещо съвсем ново. Имаше феноменална мануална техника, която не отговаряше на никакви правила. Но беше много ясен за оркестъра. И имаше изключително образен и необичаен език. Например можеше да каже на някоя група: "свирете малко по-виолетово". Но в края на краищата намирахме търсения нюанс. Беше много нестандартен.
След него в оркестъра отново се върна Константин Илиев. Беше по-мъдър, но и много изтощен от цялата тази борба, която непрекъснато водеше. Такъв човек бе, че дори и да нямаше врагове - пак ги търсеше. Целият му живот беше борба.
Помня, че дебютът на Емил Табаков беше инцидентен - трябваше неочаквано да смени някого. Тогава правеше добра кариера със "Софийски солисти" и се учудих, като разбрах, че амбициите му са насочени към голям симфоничен състав. Ако има нещо, с което той веднага респектира оркестъра, това бе перфектното познаване на партитурата. Оттогава, от първата среща, та досега - не съм го видял неподготвен в работата си.
Що се отнася до многобройните ни турнета в чужбина - да, наистина, бедни сме, донякъде потиснати, но на подиума никога не се е усещало. Никога не сме имали критика, поставяща под съмнение високия ни професионализъм и инструментализъм. За жалост въпросът с инструментите открай време си е стоял - те винаги са били лоши. А това значи двойно усилие. У нас обикновено духачите свирят на стари инструменти, когато би трябвало те да бъдат нови, а щрайхистите пък обратно - вместо да свирят на стари, разполагат само с нови." (Богомил Краконов).
"Важното е, че институтът беше създаден и сега можем само да се радваме и с чисти
помисли да празнуваме неговия пореден юбилей" (Никола Чакалов).

Юлиана Алексиева




18.XII.1928 г. - първа репетиция на Академичния симфоничен оркестър (АСО)
4.III.1929 г. - първи концерт
1937 г. - оркестърът става Царски военен симфоничен оркестър
1945 г. - Държавен симфоничен оркестър при Дирекция на радиоразпръскването
1947 г. - Българска народна филхармония
1949 г. - Софийска държавна филхармония

Диригенти: Саша Попов - инициатор и създател на оркестъра (1928 до 1956), Константин Илиев (1956 до 1972 и от 1978 до 1984), Добрин Петков (1962 до 1969), Димитър Манолов (1972 до 1979), Емил Табаков (от 1985 досега). Диригенти са били още Михаил Лефтеров, Атанас Маргаритов, Васил Стефанов, Веселин Павлов, Влади Симеонов, Йордан Дафов.






Участници в този "разговор" са:
проф. Петър Христосков - дългогодишен концертмайстор;
проф. Димитър Сагаев - автор на книга за Саша Попов (ръкопис);
Никола Чакалов - виолончелист, 50 години свирил във филхармонията;
Константин Илиев, Кирил Коцев - солист фаготист и Павел Попов - солист флейтист с техни изказвания от радиопредавания, съхранени в златния фонд на БНР (от 1960 и 1978 г.);
Богомил Караконов - концертмайстор на виолончеловата група.