Неадекватно и брутално

"Петър Увалиев бере душа в Лондон", провиква се с огромно заглавие първата страница на "Нощен труд" от 10. 12. 1998. "Теди Москов в кома, ще живее", поставя веднага под "главата" си "24 часа" от 9. 12. 1998 и продължава да се занимава по този повод с режисьора Стефан Москов на още три страници от същия брой. Особено кахърен драматизъм капе от писанието на Георги Тошев, озаглавено "Теди, ти си ни нужен!" при подзаглавие "Нека стиснем палци за най-талантливия ни режисьор, когото държавните театри не забелязаха". Ето как започва това четиво: "Гениалният театрал на България Теди Москов е между живота и смъртта в бохумската болница. Всички са в шок. Дори тези, които години наред се правеха, че той не съществува", и т. н. все в този дух.
Да си призная, писна ми. Все по-трудно ми е да понасям вампирското впиване на жълтите всекидневници (а нежълти ние нямаме) в интелектуалците, в онези, които творят изкуство и наука. У нас културата и постиженията в нея не са предмет на медиен интерес, но затова пък с непогрешим усет вестникарите са начаса там, където замирише на кръв, където се е разиграла някаква човешка драма. Само тогава интелектуалецът става любопитен за тях и само така той става известен на читателите им.
Точно такъв е и случаят със Стефан Москов, тежко ударен от автомобил в немския град Бохум. Веднага бе публикувано негово недовършено интервю, веднага започна лигаво (задочно) интимничене с него, веднага бе провъзгласен за гениален, че и несретник, веднага бе взет на покровителствен медиен отчет. Тук, разбира се, не става дума за преклонение пред безспорно големия театрал, а за типичната в България хватка за медийна намеса в сферата на високата култура. Този случай, както и писаното за Петър Увалиев, далеч не са изключение, а са само поредното потвърждение на факта, че жълтата ни журналистика не е успяла да забележи един съществен процес, състоял се през последното десетилетие.
Работата е там, че без голяма шумотевица в последните десет години и у нас интелектуалците се превърнаха малко или повече в обособена социална класа. Това ще рече, че съсловието се ръководи от вътрешни критерии, притежава собствени йерархии и преследва ценности, които нито могат да се задават, нито да се разпознават отвън. Оттук следва, че адекватната оценка в тази сфера е от компетенцията само на експертите, сиреч на тези, които се занимават професионално с правенето на изкуство и наука, както и на онези, които имат специални познавателни и естетически интереси в същата сфера, сиреч т. нар. специализирана публика. Казаното означава, че по същество тази сфера не подлежи на пряка външна манипулация, каквато е за нея и манипулацията посредством масовите медии. В този смисъл опитите за външно влияние могат да бъдат само неадекватни и затова брутални, а натискът може да е
ефективен единствено върху точки, не собствено числящи се към културните ценности и йерархии, макар и упражняващи въздействие върху тях. Това именно отваря сериозни проблеми пред нашите вестникари, които никак не се вписват в така очерталия се кръг на културните експерти, и диктува характера на техните действия.
Писанията на Георги Тошев са перфектен пример в тази посока. След канонада от суперлативни клишета по адрес на Стефан Москов, авторът се захваща със същинската си тема, и то по извънредно злополучен начин. Докато сипе банализмите, той се издига до прозрението, че "гилдията се прекланя пред него [Москов], но не и нейните официални началници". Което никак не му пречи десет реда по-надолу в свещен гняв да заяви, че даже въпреки международния успех на Москов "нашите културтрегери го подминаваха". И веднага след това: "От какво се страхуват? От хапливия му език, щурата му фантазия или перфекционизма му? Или от факта, че до него лъсва цялата им посредственост?". "Непризнаването" на Теди Москов се състои, разбира се, в това, че той никога не е получил щатно място в държавен театър, че никога не е оглавявал художествен съвет, че никога не е взел театрална награда. На омразните "културтрегери" бива противопоставено едно безапелационно стоящо отвъд посредствеността "ние", сиреч тези, "които имаме нужда от пречистващия смях на 'Мармалад', 'Улицата', 'Майстора и Маргарита'". Тези "ние" са без съмнение поредните здрави народни сили.
Колкото за сведение на г-н Тошев, идещата от немски грозна дума 'културтрегер' би трябвало да значи най-напред 'някой, който професионално носи или пренася култура'. Тези, които правят високата култура в България и имат нужда от нея, обаче никак не се вписват в образа, нахвърлян от автора на "24 часа". Тъкмо напротив, за тях Теди Москов отдавна е един от най-авторитетните и безспорни режисьори не само в своето (много силно) поколение, но и изобщо в българския театър. Сред тях той е получил категорично признание и стои доста високо в йерархията на съсловието си. Нещо повече, самият Москов добре знае това и носи отговорността си за тази висока оценка. Получаването на награди и висенето в художествени съвети имат много малко общо с нея. Общо с нея имат работата, търсенето, резултатът. В тази именно сфера Стефан Москов отдавна не може да се похвали с неуплътнено време. Останалото е суета и разпиляване на талант, който факт е отлично известен на всеки продуктивен професионалист.
Когато жълтата преса напъха пръстите си в сферата на интелектуалните йерархии и ценности, тя при всички положения пречи на доизграждането на интелектуалното съсловие, което прочее не изпитва нужда от "съдействието" й. Тъкмо напротив, очебийна е пряката връзка между поизчерпването на един творец и зачестяването на медийните му изяви. Понятието "медиен интелектуалец" е по смисъла си не разширяващо, а изключващо.
А жълтата преса, когато пречи, го прави по особено противен начин. Тъй като е радикално лишена от сетива за споменатите ценности, тя не е способна и да регистрира действителните събития в областта на културата. Затова е длъжна, насочи ли се към тази сфера, да задейства рефлекси, изработвани в полето на политическото, на спекулативно-комерческото или на криминалното. Оттук именно извира гореспоменатият й вампиризъм. Той пък от своя страна - като измества, мачка и нивелира спецификата на културното - подпомага опитите за напъхването на културната продуктивност в кръга на слугинажа, обслужващ сферите на политиката и икономиката, и за инфектирането й с техния манталитет.
Г-н Тошев има право в една посока, но не е успял да го изрази както трябва. Не интелектуалците, а медиите обърнаха внимание на Теди Москов едва след катастрофата. След нея той или - по-скоро - здравословното му състояние се превърна във водеща културна новина. Една транспортна злополука обаче не става за събитие в културата. Тя е, разбира се, лична човешка драма и драма за цялото изграждащо културата съсловие, но не е събитие в сферата на духа и не е пригодна за инструмент, чрез който да се влияе върху тази сфера или пък тя да бъде атакувана и компрометирана
.
Добре би било за всички, струва ми се, нашите масово-медийни труженици, както и без това нямат усет за реално случващото се в културата, просто напълно да я забравят за няколко години. Така те ще спасят много нещо от окалване, замазване и разрушаване. А през това време - нека ходят по-често на театър.

Георги Каприев