Балкански сюжети

Защо е така непоклатима демократурата, установена от бившия сръбски и сегашен югославски президент Милошевич, и защо е така безпомощна сръбската опозиция? От страниците на независимото белградско списание "Република" видният сръбски публицист Небойша Попов дава следното обяснение:

"В Сърбия в наши дни цари така нареченият "преговорен плурализъм". Изнамери го онази Сръбска социалистическа партия, която до 1990 година се наричаше "Съюз на сръбските комунисти". Във въпросния "преговорен плурализъм" освен това са впрегнати и онези полически сили от бившия "Съюз на комунистите", които не влязоха в Сръбската социалистическа партия. Например партиите "Съюз на комунистите - Партия на югославяните", основана през 1990 година от висшите офицери на Югославската народна армия, и "Нова демокрация", рекрутирана от бившите функционери на Комсомола. Трите нововъзникнали партии по братски си поделиха имуществото на някогашните обществено-политически организации. По същия начин те си поделиха и ролите в парламента - ту са на власт, ту в опозиция.
От гледна точка на правителството е желателна само послушната опозиция, а най-желателна е опозицията, която режимът сам си създава. Няма място за опозиция в смисъла на демократична институция, която подлага на контрол решенията на правителството и на свой ред поема властта, когато пожелае избирателят. Остатъкът от съществуващата при тези обстоятелства алтернативна сцена е подложен на допълнителна дезинтеграция по пътя на отлюспването и клонирането на нови партии. Възникне ли ново гражданско обединение, веднага му се намират схизматици и отцепници. Тези процеси обаче протичат спонтанно, не всичко в тях е запланувано или провокирано от "къртиците" на режима. Проблемът просто е в това, че в новите сдружения много хора търсят единствено потвърждение на неповторимата си идентичност. При това на особена популярност в тези сдружения се радват заклинанията на тема отврата от политиката и от борбата за власт. Популярно е и презрението към организираната опозиция изобщо.
Така наречената национална революция на 90-те години успя да хомогенизира сръбското население, и то както в психологическо, така и идеологическо отношение. Това ще рече, че загнездилият се масов фантазъм за етноса като "естествената" политическа общност убива всеки дебат за целите и средствата на политическата борба посредством "неестествени", сиреч неетнически институции. При това доминираща роля в националистическия дискурс заема така нареченият "национален интерес". За него се говори с много страст и емоция, ала без никаква рационална дискусия за съдържанието на това понятие. Тъкмо тази ужасяваща етно-реторика е предпоставка за съюзяването на политическите актьори от противни лагери, колкото и да се боричкат те от време на време помежду си до физическо унищожение.
Мистичната аксиома на така наречения национален интерес сковава всяка способност за артикулиране на принципната опозиционност, и то тъкмо когато започне да възниква широка опозиционна коалиция. Първоначално нито "Обединената опозиция" от 1990 година, нито изборният съюз ДЕПОС от 1992 година чесаха гърба си в мистичната формула на националния интерес. Двете най-големи партии на опозицията - Движението за сръбска обнова на Вук Дражкович и Демократичната партия на Зоран Джинджич като че ли за известно време
бяха на път да станат истински парламентарни партии, освободили се от етнически предразсъдъци и осмелили се, стъпка по стъпка, да достигнат модерното понятие за нация като политическа, а не етническа общност. Под натиска на членската маса и чрез сложна система от взаимодействия възникнаха коалициите на демократичната опозиция "Заедно" и "Войводина", които събудиха големи надежди за политическа промяна. По този начин върху вълната на недоволството от режима се роди едно гражданско движение, довело до победата на опозицията в общинските избори на 17 ноември 1996 година. След това опозиционното движение цели 100 дни води борба срещу изборната измама на режима, извоювайки по този начин политическата си изборна победа в над 40 от най-големите градове и общини на Сърбия. Политическите партии първоначално внесоха особено ценен принос за тази победа. Ала в крайна сметка те не се оказаха в състояние или просто не пожелаха ясно да артикулират целите на гражданското движение. Напротив, Джинджич незабавно поведе тайни преговори с режима, докато Дражкович започна да изнудва коалиционните си партньори и да се прави на Титов приемник. И вместо процес на демократични промени, насочени към промяна на самата система, се стигна до открита колаборация с режима. Всичко това днес върви ръка за ръка с реставрирането на етно-националната политика, допълнително засилена от драматичното развитие в Косово. Така парламентаризмът отново изчезва от политическата сцена, а с него и възможността за поява на институционализирана опозиция.
"Гражданският съюз за Сърбия" с участието си в основаването на опозиционния блок "Заедно" съумя донякъде да въздейства върху двата си по-силни партньори в коалицията, особено върху Движението за обнова, стимулирайки отварянето на тази партия към парламентаризма и изоставянето на етно-националистическите политически принципи. За съжаление обаче Гражданският съюз не намери почтени партньори в лицето на политическите си съюзници. Ала и другите участници в акциите през есента на 1996 година не проявиха готовност за
целесъобразно политическо сътрудничество в интерес на парламентаризма и опозицията. Студентите и университетските преподаватели, повели демонстрациите, настояваха за "паралелизъм" на движението си. Професорите застанаха встрани от всички политически течения, а студентите, повели многохилядните шествия, бяха просто очаровани от внезапната и мимолетна свобода. И щом се разразиха първите конфликти между отделните партийни лидери на коалицията, лекомислено оповестиха всеобщо поражение.
Лесно е човек на моменти
да се отдава на емоциите си, а през останалото време да изчаква някой друг да прати тиранията по дяволите, тиранията, под която скимтим вече толкова години и която само на моменти ни докарва до ярост. Лостовете на властта остават в ръцете на "братските партии". Вероятността тази власт да премине в ръцете на опозицията - нещо нормално в страните наоколо - при нас е равна на нула. Това води до чудноватия феномен на име "многопартийна диктатура" или демократура. Иначе казано, режимът се подпира на старите апарати на властта, преди всичко на армията, полицията и пропагандата, и държи окупирани за себе си стратегическите позиции в ръководството на големите предприятия. Същевременно режимът периодично търси спасение в хаоса - да споменем само периодичните военни стълкновения или мегаинфлацията - за да се изтъпанчи след това като спасител на нацията.
Етно-национализмът не е просто измислица или някаква лудост, той по-скоро се оказа надежден инструмент за възпроизвеждането на тази "естествена" общност. Етно-национализмът пропагандира състояние на перманентна война. Подобни феномени могат да се наблюдават и в други страни. Където обаче има функционираща парламентарна система, тези опустошителни идеологии попадат под някакъв обществен контрол. В Сърбия е обратното. Тук
господстват идеологиите и техните протагонисти, без да срещат сериозна съпротива. Етно-национализмът, маргиналното в цивилизования свят, у нас се загнезди като абсолютна доминанта."

И на Гърция не са чужди търканията между Севера и Юга, каквито има, да речем в Италия. Гръцкият Север с метрополия Солун се изживява като онеправдан и изигран от Атинския Юг. Темата е донякъде табуирана, ала няколко дни в Солун са достатъчни, за да научи посетителят как Атина систематически цеди и провинциализира "северната гръцка столица". Защо новата аерогара отново ще е край Атина, а не в Северна Гърция, както препоръчваше Солун? Защо метрото в Атина напредва с бързи крачки, докато в Солун още не е започнало прокопаването му? Защо Олимпийските игри през 2004 са изцяло концентрирани в Атина, та да стимулират инфраструктурата единствено на Юга за сметка на Севера? Атина е виновна, че гигантската нова солунска болница "Папандреу" още не е открита, че северногръцката преса остава маргинална и че солунското пристанище продължава да вони. Изобщо Атина прави всичко възможно, за да спъва превръщането на Солун в икономически център на Балканите. На този фон една футболна среща бе достатъчна, за да се пукне циреят на насъбралото се солунско недоволство.
Неотдавна най-популярният футболен отбор "Олимпиакос" от Пирея с прозвище "Легендата" игра в Солун срещу северногръцкия фаворит ПАОК и го би на собствен терен. При голово съотношение два на един в полза на "Легендата" съдията най-напред не призна на ПАОК една дузпа, а след това само седем минути преди края на срещата не призна и един гол на домакините. Бил вкаран с ръка. Това обаче видял само един страничен рефер, който не само се намирал на 30 метра от вратата, ами и бил с живо тегло 120 килограма. Съдията най-напред признал гола, и след
това по настояване на дебеланкото го отменил. Съдията бил атинянин.
Нахлуването на разгневените запалянковци на игрището и прекратяването на срещата е било естествена реакция на солунчани. Дори атинските вестници са се зачудили на тази неделикатност съдия
от Атина да свири на подобна среща в Солун. За последвалата след два дни десетхилядна демонстрация в Солун атинските вестници обаче си мълчат. Начело с министъра за Северна Гърция, местни депутати, стария и новия кмет, олимпийски шампиони от Северна Гърция и видни местни хора на изкуството солунчани са скандирали за преиграване на злополучната среща и за отмяна на наложеното в четвъртък жестоко наказание на ПАОК, състоящо се в отнемането на три точки на футболния клуб и на отмяната на пет поредни срещи на собствен солунски терен.
Запалянковците на ПАОК без друго представляват концентрат на северногръцките локал-патриоти, ала най-радикалните са ПАОК-овците от град Верия западно от Солун. От страниците на атинския седмичник "Епсилон" те неотдавна без увъртания призоваха за отцепване от Южна Гърция, която според думите им в действителност била под властта на индустриалеца Димитрис Кокалис, президент на футболния клуб "Олимпиакос". Особено болезнено обаче феновете на ПАОК изживяват обидното прозвище "българи", с
което ги гощават на футболни срещи в цяла Южна Гърция. "Щом ние сме "българи", те пък са "албанци"! - възмущават се ПАОК-овците.
"Албанци" в Гърция са не само стотиците хиляди имигранти от северната гръцка съседка, но и многочислени етнически групи, смъкнали се още преди векове от Албания към Южна Гърция и общуващи помежду си все още, неофициално, разбира се, на варварския албански език. За феновете на ПАОК същинската Гърция е Северна Гърция и границата е някъде на нивото на град Ламия. От там на юг са "албанците". Да не бяха само феновете на "Арес", солунските конкуренти на ПАОК от втория футболен клуб на северната метрополия, които мътят това етническо разделение. Защото за феновете на "Арес" ПАОК-овците са просто "турци". Себе си пък феновете на "Арес" смятат за чистокръвни византийци. От всичко това сериозно започва да страда етническата хомогенност на Елада.

Жерминал Чивиков