Радостта остарява ли?

Не вярвайте на Светла Фингова, когато започне да се тюхка, че е стара. Това е един от светлите й артистични номера. Защото освен талантлив режисьор и неумолим професионалист, Фингова е и потомствен артист... И когато този уж нереализиран наследен ресурс й потрябва, за да постигне нещо, което е замислила, той се развихря с ураганна сила и скорост. Гледаш я и се питаш: "Мълниите остаряват ли?"
Не вярвайте на Светла Фингова, когато започне да ви разправя, че е елементарен човек и че не
разбира от сложни обяснения. Това е една от "стоте малки хитрости" на професионалиста, които винаги и преди всичко се поставя на мястото на евентуалния зрител. Неговата психология Светла познава "до дъно". И дори когато с удоволствие измисля или "поема топката" от сценария за някаква визуална "лудост", тя отново и отново премисля пътя до потенциалния свой зрител: предвижда реакциите му - на изненада, на отегчение, на недоумение, което в скоро време ще премине в ентусиазирано проумяване на симпатичната провокация...
Не вярвайте на Светла Фингова, когато ви разправя, че е бавна, че не помни или че не е способна да реагира "в темпо". Не познавам по-скоростен в реакциите си спрямо определена идея режисьор. Хвърля се като хищник и докато не я "изяде" отначало докрай, не спира. Да, това понякога й коства по 13 часа на ден взиране в екрана и търсене на най-точните, най-художествените и най-емоционалните кадри от архива или от заснетия материал, за да я изпипа до съвършенство и да я изчисти до блясък. Истинско удоволствие е да я наблюдаваш в този момент: прилича на едно дете, което търси своята мечтана картина, сънуваната картина. Също по детски луда е, когато, представете си великия миг, картината оживее... Сигурна съм, че детето у Светла Фингова никога няма да заспи - то ще бъде все така волно, капризно, неовладяно, интуитивно, свободно и откриващо. Както никога няма да изчерпи възможностите си уникалният й за нашите тесни граници професионализъм. Именно дълбокото и точно познаване каноните на занаята и на неговото развитие й дават пълната свобода да вихри фантазията си. Дават й увереност. Знаеш, че ако Светла каже: "Това си е чиста лудост, но май ще се получи нещо...", то всичко ще бъде "ОК". Това е голям лукс за сценариста, който има идеята за някакво визуално решение, но никак не е уверен, че то "ще излезе". Със Светла то не само "излиза", реализира се по начин, който не си и могъл да мечтаеш.
Не вярвайте на Светла Фингова, когато ви каже, че всичко това й е омръзнало, че вече "няма нерви" и че ще вземе да зареже цялата тая работа. Изобщо не мога да си представя Фингова без "цялата тая работа". Не знам дали в мъж е била влюбена така (може би сега в сина си, извинявай, Сашо!), както в своята работа... Имали сме дни на 12-часови монтажи. В края на десетия час Светла все така стръвно търси своя ритъм и изобщо не й идва наум, че има "уморено и болно тяло, напреднали години и похабен живот" (цитати от Фингова).
Не вярвайте на някого, ако ви каже, че телевизионният монтаж не е изкуство. Той не е виждал как Светла Фингова монтира. То е университет и театър едновременно. Ако съм на мястото на някой кандидат-режисьор за телевизията, ще я преследвам на всеки неин монтаж. Защото там е мястото, където се прави "абракадабрата" на нейните документални и музикални импресии. Там е мястото, където си даваш сметка защо на Фингова филмите се гледат "на един дъх". Там започваш да искаш да видиш и други нейни работи. Филмите й са десетки и всеки един, дори и тези, за които тя самата ще ви каже, че не са се получили, носи белега на нейния вездесъщ професионализъм. И на нейната собствена лирика. Мога да си обясня защо фолклорът е голямата й любов - тая чистота, тая първична сила и красота, които струят от музиката и обредите на българина; енергията, която идва от българския ритуал, така свързан с природата... И в самата Фингова има нещо изконно българско: инатът да продължаваш с естетиката и принципите си на фона на цялата пошлост и безхаберие, луксът да кажеш: "Аз мога само така!", когато наоколо мечтите рядко стигат по-високо от печелившето
"гейм-шоу". И, разбира се, отношението към земните човешки радости. Каквато е и самата тя, всъщност - една човешка радост! Гледаш я и се питаш: "Радостта остарява ли?"

Екатерина Дочева