Петър Увалиев в редакцията на в. Култура (май, 1992 г.) Петър Увалиев

Обикновено някъде след полунощ дълбокият хрипкащ глас на Увалиев ме стряскаше с познатото: "Кой може да бъде по това време освен КГБ", "Как си? Спиш ли? Работиш ли?" Следваше едно кратко "Айде, бъди жив и здрав!", или с дълги и продължителни монолози, като че ли между другото, на глас освобождаваше неспокойната си мисъл. А тя беше колкото неспокойна и подвижна, толкова и обемна, и съдържателна. Преминал през много изпитания и много познания, естествено и почти на шега Петър Увалиев ни даряваше с нейната поучителна мъдрост и с една изненадваща информация, която извираше кой знае откъде, но при всички случаи беше колкото негова, толкова и неповторима. Думите на Пророка - "Който трупа познание - трупа тъга" - при Увалиев бяха по някакъв своеобразен личен начин съчетани със странна надежда, с която непрекъснато - от петминутките по Би Би Си, през безкрайните разговори "на маса" до академичното слово в аулата на Софийския университет, поливаше изстраданата душа на България. А истината е, че в нея той търсеше опора за себе си и измерения на българското навсякъде и във всичко.
Личните му връзки и приятелство с големите личности на века, енциклопедичната осведоменост, огромният интелектуален багаж, аналитичната мисъл, изследванията в областта на духовната култура, сложната биография - всичко това като че ли изведнъж се събираше в изящните пет минути на най-чистия български език, в който ни срещаше с Елиас Канети и Георги Мамарчев, с Христо Огнянов, с Майка Тереза и Ванга, с Патриарх Евтимий и Софроний Врачански, с Вазов и Славейков, с Вера Недкова, Любомир Тенев и Александър Геров, с Цвети Иванов и Сирак Скитник... А словото му само по себе си беше пример - колко красив, богат и съдържателен може да бъде българският език, когато говори Петър Увалиев. Той беше от онези истински будители, които носеха голямата си мисия заедно с неблагодарната труженическа всеотдайност, с познанията и нравствения пример на възрожденския учител.
Поведението и отношението му както към световните, така също и към домашните събития, го поставяха над политическите страсти и пристрастия. Неговата мярка преди всичко беше човешка, нравствена, естетическа, духовна... И Тя, колкото го приближаваше до търсещите, толкова и го изправяше срещу инерцията.
Навремето за нас, за тези, които не го познаваха лично - Петър Увалиев беше нещо като легенда. Постепенно, с приближаването до него, още при първите ни по-сериозни срещи, най-напред в Лондон, след това в Париж и, разбира се - в София, се убедих до каква степен легендата си имаше своите основания. Обикаляхме до премаляване изложбените зали, скачахме от тема на тема, от автор на автор, а Увалиев умееше да влиза в произведенията по един колкото неподражаемо личен, толкова и дълбоко професионален начин. И досега помня в детайли един разговор в Париж по повод една голяма ретроспекция на Търнър и по-специално за някои от последните му работи, почти абстрактни - само едно бяло пространство, бяло, бяло върху бяло... и някаква неуловима вътрешна светлина, която като че ли идваше от душата на вселената. Анализи на пространството, изграждането на духовната и пластическата материя, връзката му със съвременни артистични движения - в цялата мъгла от видими и неуловими проблеми - Увалиев плуваше в свои води, като че ли цял живот се беше занимавал професионално с проблемите на пластическото пространство. А всъщност пространството, в което се движеше и носеше със себе си, беше не само много по-обемно, но и вътрешно много по-богато и съдържателно. Всичко, което беше свързано със сложната историческа съдба на България, с нравствените, етични и естетични примери на учителите, с духовната памет на врмето, с политическото, емоционалното и мисловно разномислие - изобщо всичко, което носеше духа на вътрешната свобода и независимост - беше част от въздуха на това благородно пространство на духа.
Самотен и достоен аристократ на духа - с времето и със смъртта на сестра си Дора Валие - Петър Увалиев ставаше все по-самотен и тъжен. Петте минути ставаха все по-минорни и обърнати към края на Пътя. Но, обрекъл се "да изговаря истините, които обикновено се премълчават - кога от корист, кога от нехайство" - до последно Петър Увалиев не можа да се "освободи" от себе си, от онези минути на истината, с които като тревожна камбана ни напомняше нравствената и естетическата цена на надеждата.
Всъщност - неговата истина - Надеждата!

Светлин Русев

14.12.1998 г.