Антигона, Отместването

"Антигона Смъртната" е третото представление от програмата "Митове" на Театрална работилница "Сфумато". Кратко и бистро представление. То е построено чрез аскетично чисти жестове. Които не очакват да бъдат разчитани, а следени. Гледащият би трябвало да им се довери. То иска да ни отмести от предварителното ни знание за мита "Антигона". Разгръща се пред една дъска, разделяща, разместваща и преобръщаща "тук" от "там". Телата следват думите, за да проговорят в тях. Хореографията събужда говоренето. Жестовете "чертаят" светло пространство, което е отворено за влизане.
За да постигне целостта "Антигона", Маргарита Младенова я е разбила на части-парчета. За нея тя не е роля. И нито един актьор в нейната версия не може да понесе Антигона.
Не защото няма мощта или таланта. А защото тъкмо собствената му мощ и талант биха я въвели в личния му разказ, в графиката на личната му биография. В нечия мяра. А Антигона е непомерното, непоносимото. За да можем да понесем и почувстваме Антигона (а не за да я разберем), нужно е да бъдем отместени от лична "полемика" с "образа" на сцената пред нас и въведени в територията на неговото образуване, на неговото случване пред нас. Затова Маргарита Младенова превръща Антигона в хор, който пред нас прави, бива целостта Антигона: Любящата (началната сцена на любовна игра с Хемон), Сестрата (двойката Исмена-Антигона), Погребващата (сцената на покриването на Полиник), Воюващата (залавянето, срещата-спор с Креон). Всеки един от тези образи е сякаш незавършен, безформен. Едва ли е случайно това, че телата не са стегнати в твърд контур. Костюмите са сякаш "работни" облекла, черно-бели, извеждащи от някава социална йерархия, намекващи за телата. Антигона е отместена от красотата на нагледа, от пленителността на красивия завършен образ.
Може би защото в това представление Антигона не е образ, а особена земя, образувана от различни фигури. Защото е живеенето, а то е неотделимо от смъртта. Антигона не преживява трагично своята смъртност (наказанието със смърт), защото знае,
че е смъртна. Това знание, живеенето в него е изследователската територия на "Антигона Смъртната".
Повечето от съвременните интерпретации на мита за Антигона се опитват да разберат казуса "Антигона", да отговарят на въпроса: "Защо Антигона постъпва така?"
, "Защо престъпва забраната на Креон?" и т.н. Отговорите, разбира се, са различни. Но всички те се заплитат в мотивите за действието. В своето представление Маргарита Младенова се интересува от самото действие. Не от Конфликта (между противоположни позиции), не от Защо? (мотиви за избор), интересува се от Как? живее Антигона със своето решение.
Антигона е обикновено разполагана и тълкувана в опозиции от типа: Креон/Антигона; власт/личност; писани/неписани закони; любов/дълг и т.н, за да я разберем и чрез разбирането на нейния избор, да се съгласим или не с нея, да я въведем в своя живот. Ако гледаме "Антигона Смъртната" от позицията на тези опозиции, ние нищо няма да разберем. Защото за представлението не е важно да разберем, а да бъдем въвлечени в действието, живеенето на Антигона. Извършено е радикално отместване. Антигона е отместена от подобни опозиции. Тя (както и ние) не е въведена в ситуация на избор. Тя не избира дали да приеме или не заповедта на Креон. Представлението започва не с разговора между сестрите за заповедта на Креон (Софокъл). Във версията на Маргарита Младенова и поетичния превод на Кирил Мерджански по фрагменти от текста на Софокъл (създаден върху дословния превод на Николай Гочев), представлението започва с тътнежа в думите на хора (две жени в черно), със съдбовното: "има много страшни неща, но най-страшно от тях е човека.." и финалното: "като сянка смъртта по петите го следва". Тази сянка дебне Антигона като всеки смъртен. Тази сянка я дебне в невинността на играта с Хемон, в играта с портокала, ярко петно в черно-белия ескизен рисунък, плод, сочен като живота. След като Креон обявява своята заповед не виждаме колебания, няма дилема, няма избор между правилно и неправилно. Антигона казва: "Креон ли? Вече съм решила". Решавайки да погребе Полиник, Антигона не избира, а застава в сянката на смъртта. Затова е Смъртната. Представлението започва с това влизане и въвежда в живеенето в тази сянка. Затова и не завършва със (не представя) смъртта на Антигона (обесването й), а отново с хора, с: "О
, Ерос, непобедим всепобеждаващ - пленник и пленяващ ...и всеки от нас неусетно, както със тебе лудува към последната обител поема." Завършва с решението на Хемон да последва Антигона в смъртта.
Във веригата на действането, в живеенето на Антигона в сянката на смъртта, погребението на Полиник не се "акцентира" като кулминационен, изключителен смислонатоварен акт. То се случва още в началото, в решението на Антигона. После ние го виждаме като ритуал, без думи. Тя го погребва, покривайки го с тялото си. И опитът на стража да я свали/раздели от него е опит да разкъса порядъка, да раздели, да откъсне живите от мъртвите. Това, което е, от това, което е било. Тези, които са сега - със своите грешки, от тези, които са били - с техните грешки. От спомена за тях. Да
лиши живите от памет. Антигона отказва да живее така просто защото знае, че и тя е смъртна.
И отмествайки поглед от представлението "Антигона Смъртната", бихме могли да помислим дали сме погребали своето минало, своя Полиник?

Виолета Дечева