Три руски екса за разтуха

За втори път руското кино гастролира на Киномания благодарение на ЕТ "Вяст" и Националния филмов център. И ако миналата година от петте заглавия се открояваше само "Без предел" на Марлен Хуциев, сега изгледахме на екс три сериозни филма: "Кавказки пленник" на Сергей Бодров (Награди на ФИПРЕССИ и публиката от Кан '96, Гран при от Карлови Вари '96, "Феликс" '96 за сценарий, 4 награди "Ника" - за най-добър филм, за режисура, за мъжка роля и за звук), "Крадец" на Павел Чухрай (5 награди "Ника" '97 - за най-добър филм, режисура, музика, мъжка и женска роля, 3 награди от Венеция' 97) и "Брат" на Алексей Балабанов (награда за най-добра мъжка роля от Чикаго '97, Голямата награда и още няколко от Сочи '97). Симпатичното в тази селекция е, че представя различни жанрови занимания в днешното руско кино - от психотрилъра през мелодрамата до екшъна, което не пречи и трите филма да са разтърсващо руски, независимо от стриктно изпълнената универсална рецепта, да са потискащо адекватни на времето си и абсолютни касови рекордьори в Русия.

"Кавказки пленник" (1996) ни пренася на Изток - арената на безкрайни, безсмислени и безутешни етнически войни. Филмът съблазнява още със заглавието си - закачка със зрителския хит от 60-те "Кавказка пленница" на Леонид Гайдай. И като него започва игрово - сякаш на шега двама руски бойци са пленени от местни терористи, подобно на Нина от едноименната комедия. Но за разлика от "Кавказка пленница", в "Кавказки пленник" те не са на почивка, а на война. Както си пародира клишета на соцреализма (боевици, герои, маршове), филмът неусетно задълбава навътре - от абсурда на ислямския фундаментализъм до абсурда на руския великошовинизъм. Но за разлика от хладната медийна експлоатация на тези термини, на екрана те "оживявят" и получават човешки имена.
От презрението на нафукания офицер (Олег Меншиков) към наплашения новак (Сергей Бодров-младши) до сприятеляването им, оборното пространство на общото им пленничество се нагорещява от невъзможност - за избор, за свобода, за живот. Зарязани от своите и унижавани от чуждите, печеният и младокът са принудени да търсят утеха в постоянното бягство - от биографията, от илюзията, от кошмара... И тъй като почти неизменно са в окови, свободата им е в лицата и диалога - сардоничната интелигентност на магьосника Олег Меншиков и чистосърдечната наивност на дебютанта Сергей Бодров-младши си партнират в завидно хармоничен дует. Междувременно филмът прескача и към психологията на похитителя - и той изстрадва горко тяхното заложничество. Изобщо нищо в
"Кавказки пленник" не е такова, каквото изглежда - героите непрестанно сменят местата си, думите - значението си, куршумите - обекта си. За да се превърне накрая по-възрастният в зверски убит зверски убиец, обезсмъртен в съзнанието на по-младия като романтичен идол, а войната - в нищо повече от избиване на комплекси. На екрана остават каменистата неизтребимост на Кавказ и взривната емоционалност на "Хълмовете на Манджурия".
Аналогията с "Кавказка пленница" е пометена от дивата болка - по малкия човек, жертван в големите безумства. На моменти "Кавказки пленник" заприличва на пародиен уестърн а ла "Буч Касиди и Сандънс Кид", но като цяло следва горестно-присмехулната традиция в руското приключенско кино, зачената в началото на 70-те с "Бялото слънце на пустинята" на Владимир Мотил или "Свой сред чужди, чужд сред свои" на Никита Михалков, само че този път без идеологическа интервенция.
А по воля на съдбата Олег Меншиков и Сергей Бодров-младши по време на Киномания се оказаха в София за следващата си съвместна работа - в "Изток-Запад" на Режис Варние.


В "Крадец" (1997) историята се разгръща на фона на приключила война - Отечествената преди и поредната сега. Разказан през детската гледна точка, филмът проектира сладката болезненост на спомена върху жестоката обръгналост на днешността. Рамката на "Крадец" е пътуване в претъпкан влак.
От първия кадър ни връхлита отчаяние - повехнали жени без мъже, багажи, струпани заникъде, мизерия, по-лепкава от тиня... Пасажерите са изопнати, всеки миг готови за скандал. Сред тях -
миловидна майка (Екатерина Редникова) и синчето й (Миша Филипчук). Нейното лице е страдалчески свито, неговото - сладко и любопитно. Зад кадър научаваме, че бащата бил на фронта, после починал, а те се скитат сиротни... Изведнъж като от приказка пред тях изниква напетият военен Толян (Владимир Машков), обайва ги с арогантен чар и набързо сваля майката. След откровението на необуздан вагонен секс, на първата гара слизат тримата. И започва колоритно пътуване из руската провинция и нейните домове, превърнати от войната в обиталища на страх, наивност, неудовлетворение, пиянство... Толян набързо се напъхва в ролята на глава на семейство; разделя се с магическата сила на униформата само заради още по-магическата сила на неотразимата си мъжественост, която прилага без умора с майката в кревата, с детето във възпитанието, със съквартирантите в пира, докато обере последните до шушка. Бягство. До следващите - град, квартира, наивници... Майката бързо включва, но се раздвоява между презрение и страст. А детето, горкото, се мята между перони и чувства - ревност, страх, възхищение. За да изпрати Толян към заточението с възгласа "татко". И да си спомня за него с копнежа по кумира - след смъртта на майка си, в самотата на интерната, скрил пистолета му. С него именно го застрелва, когато осъзнава, че времето на кумирите е свършило, а Сталин е останал незаличим само на татуировката върху Толяновата гръд. Филмът би могъл да свърши дотук, но не - продължава в наши дни, когато момчето е вече полковник, изсушен от смърт. Изневиделица, на гара, претъпкана с озверели жени и деца, той дочува глас от небитието, съзира клошар, който издъхва пред очите му. Разсъблича го. Така и не узнаваме Толян ли е, не е ли. Но върху гърба на полковника съзираме втората татуировка на "таткото" - озъбен тигър. Няма отърване от детството. Мизерията отново е на власт във влака и героят пак е в него, но в самостоятелно, чисто купе...
Павел Чухрай признава: "Исках да заснема филм за следвоенния период, тъй като, първо, това е моето детство и - второ - да покажа защо следвоенните деца, днес 50-годишни, са такива, а следователно - защо е такава и страната ни. У нас твърде дълго беше експлоатиран образът на военния."
"Крадец" завръща на екрана добрата руска мелодрама а ла "Военнополеви роман" на Пьотър Тодоровски - трусови емоции на фона на безнадеждност, нищета, сталинизъм... Но невзрачният добряк на Николай Бурляев от 80-те тук се е превърнал в ослепителния негодник на Владимир Машков. С шинел, по потник или гол, в акция или в ерекция, ласкав или мрачен, в едър или общ план, този актьор облъчва с такава властна енергия, че не само следиш като в транс всеки жест на героя, ами и го харесваш. Младата Екатерина Редникова партнира на Машков с трогателна влюбеност, а поведението на дебютанта Миша Филипчук е покъртително - това дете пораства в еуфорично-носталгичното пространство на филма. Навярно защото е копродукция (с френския Canal+), "Крадец" изглежда донякъде експортен филм - сочността му на моменти повяхва от бъбриви пояснения, а финалът е направо тъп. Но актьорите са фантастични - ще чакаме новата среща с Миша в режисьорския филм на Машков "Клетник".


"Брат" (1997) на Алексей Балабанов с тръпна настървеност се хвърля в дълбокото на екшъна. Симпатичният Данила (Сергей Бодров-младши), току-що отбил военната си служба в Чечня, където дори веднъж не е стрелял, попада на снимачна площадка на клип и е пребит от бодигардовете на продукцията. Оказва се в полицията, както си му е редът, но пък за късмет го разпознава стар колега на покойния му баща и го пуска... А момчето вече се е влюбило в музиката на групата "Наутилус пампилиус". С майка си живеят сами, по-големият му брат се грижи за тях отдалече.
Данила се отправя на гости при батко си в Петербург. И, както се размотава под звуците на песните на Вячеслав Бутусов и групата, в търсене на брат си с маминия блин в чантата, нашият герой се оказва на пазар. Натъква се на бандитска разправа с окаян немец-търговец. Без да се замисли дори, Данила елиминира мутрата. След гостуване на немеца в гробищна беседка, която е неговият (и на други маргинали) дом, момчето най-сетне открива брат си. Той си живее живота като килър и моментално "социализира" Данила - поверява му очистване. Младежът с хладнокръвно старание си спретва оръжие, връща се на пазара и, без да му трепне ръката, изпълнява задачата. Следват други. Преследват го, но бандит подир бандита се гътат, покосени от безотказната самоделка на новоизлюпения килър. Видял се с пари, той надява ново яке, купува си дискмен. Между два изстрела издирва албуми на Бутусов, среща го на случаен купон, дава пари на девойка, спи с друга, напердашва нейния съпруг-грубиян, общува с немеца...
Петербург - от крайбрежните булеварди, през живописните дворове и лъскави магазини до опушените с марихуана ъндърграунд кръчми - изглежда задрямал. Сякаш е град извън времето. И обитателите му са същите - като в делириум. Младият Данила изглежда единственият човек с тръпка. Единственият, който се справя с всяка ситуация. И когато на финала се разочарова дори от брат си, не се поколебава да го изпрати обратно в провинцията, при майка им, при онзи стар познат на баща им в милицията...
А самият Данила - в Москва... Освен прическата, почти нищо не е променено у Сергей Бодров-младши в сравнение с "Кавказки пленник" - скромен, неловък, втренчен, полуусмихнат. Все едно, че на екрана следим логиката в хипотетичното "градско" поведение на младока след плен. Достоверен, динамичен и драстичен, "Брат" се цели директно в гнилия дъх на болното руско време, без да ти разрешава въздишки - престъплението в името на унижените и оскърбените не изисква наказание, защото е единствен изход. "Брат" е странен събрат на издевателската пародийност във филмите на Тарантино, Родригес или братята Коен, само дето от екрана струи антиамериканизъм, в сравнение с който дори "Криминале", "Десперадо" или "Големият Лебовски" звучат като национален химн на САЩ.
Изгледахме три "мъжки" авторски филма, в които руският дух броди из герои, проблеми, мотиви и какво ли не, с остроумен нихилизъм, по-голям от очакванията - както е в "Кавказки пленник" и "Брат", или с по-малко отстранение от възможностите - както е в "Крадец". Създателите им успяват не само да интерпретират съдбовни за този дух аспекти от днешното живеене, а и да го направят сърцато. И гледаемо! Без популистки чупки в кръста. Дали от сантименти, дали от носталгия, дали просто защото са си добри, тези филми ми се видяха класи над повечето заглавия от тазгодишната Киномания.
Друг е въпросът, че не се знае колко още тук ще чакаме провалилия се в Кан '98 многострадален филм на Алексей Герман "Хрустальов, колата!", скандалният и награден в Сочи '98 "За изродите и хората" на Алексей Балабанов, мащабният "Сибирският бръснар" на Никита Михалков или новите заглавия на Валерий Тодоровски, Владимир Хотиненко, Александър Хван, Сергей Урсуляк, Александър Рогожкин... В Русия правят много филми. Поколенията се сменят. Но там има приемственост. И като че ли руските комплекси по отношение на Холивуд са на изчезване. Затова и тези филми имат публика.


Геновева Димитрова