Много скромен герой

Разговор със Сергей Маковецки

Сергей Маковецки се снима при най-добрите, най-стилните, най-модните режисьори. И самият той е на мода, макар че тази дума никак не приляга на онова, което той прави в киното и на сцената. Днес той е на върха, но успехът не дойде веднага...

- Сергей, усещате ли, че ви завиждат?
- Не се замислям за това. Сигурно, ако се огледам, ще забележа и завистливите погледи, и недоброжелателството, но това ми е безразлично до такава степен, че не обръщам внимание.
- А честолюбив ли сте?
- Според мен честолюбието е присъщо на всеки актьор. Та кой не би искал всяка негова роля да бъде неповторима? Ако те "усеща", режисьорът може да открие в теб твърде много неща. Например, от Алексей Балабанов - освен всичко друго - се научих на съвсем конкретни неща. Да речем, да удължавам паузата преди фразата. На мен ми се струваше, че е време да изрека тази фраза, но Льоша ме спираше: "Не. Паузата трябва да е по-дълга". Тоест беше ми поставена задача и аз като актьор бях длъжен да обясня какво става в душата на човек, който може така да мълчи. Никой друг не знае по-добре от мен къде съм успял, когато гледам играта си на екрана. Придирчив съм към себе си. Фиксирам всеки поглед, всяко обръщане на главата. Другите може и да не забележат това.
- В този смисъл най-добрият режисьор за актьора не ли е той самият?
- Всичко зависи от това доколко актьорът се познава и доколко обективно се оценява. Но съществува още погледът отстрани и тогава без режисьора не можеш да направиш нищо. Обичам да получавам неочаквани задачи. Ето, да речем, във филма "За изродите и хората" на същия този Льоша Балабанов трябваше да се усмихна за една минута. Тоест усмивката на лицето не се появяваше веднага, а постепенно - микроусмивка, четвърт усмивка, полуусмивка, две трети от усмивката, усмивка! Ето това беше безумно интересно.
- Балабанов отбеляза, че вижда във филма само двама отрицателни персонажи. При това вашият герой Йохан не се причислява към тях, което е странно - в този човек има твърде много от дявола.
- Ние определихме, че той преди всичко е изключително твърд човек - излъчва сила. От него трябва да се страхуват. Не бях играл такава роля. Та в нея почти няма текст - само 12 изречения. Толкова по-интересно и по-страшно е да откриваш в себе си нещо неразкрито. Казват, че героят ми излъчва някакъв чудовищен ужас. Защо? Мимиката му е застинала, той не плаши никого. Как е постигнато това? За самия мен е загадка. Макар че е приятно, когато казват, че най-страшното във филма е моят герой.
- Със сигурност в киното не сте имали подобна роля. Преобладаваха образите на рефлектиращи хора.
- Не обичам думата "рефлектиращи". Аз пък смятам своите герои дори за много действени. Ето, Макаров от едноименния филм например. В него няма рефлексия. Има избор. Изборът на оръжието.

- В "За изродите и хората" има епизод, в който героят ви Йохан наблюдава снимките на садомазохистка еротична сцена. Вие действително ли присъствахте?
- Разбира се.
- Страшно ли беше?
- Съвсем не. Да вземем който и да било еротичен филм. Докато го гледате, може да ви побиват студени тръпки или да пламвате целият, но нали прекрасно съзнавате, че всичко е било заснето "наужким" - горките актьори са се потили под прожекторите, мъчили са се пред камерата и съвсем не са правили любов "на сериозно".
- Филмът на Балабанов оставя у мнозина тягостно чувство...
- Аз абсолютно не усещам мрака, който уж лъха от филма. Напротив. Гледах го няколко пъти и съм убеден, че изобщо не предизвиква чувство за безизходност. А пък след финалната сцена, когато моят герой отплува върху ледения блок, всеки път изпитвах невероятна жалост към всички персонажи.
- Много органично се вписвате в различни екипи: същият този Балабанов ви кани отново и отново, а още и Абрадшитов, Хотиненко, Муратова, Рогожкин, Урсуляк...
- Чак да ми се прииска да кажа за себе си хубави неща, но ще премълча.
- Колкото и да е странно, от всичките ви превъплъщения напоследък най-много ми харесва мъничката роля на следователя Чечевикин в "Съчинение за Деня на Победата" на Сергей Урсуляк. Забележително съчетание между наглост и срам - един такъв притеснителен, мил мръсник. Иска ми се по-често да ви виждаме именно в епизоди...
- Тоест дотегна ни вече, Сергей Василич, със своите главни роли.
- Просто понякога само в един епизод можеш да изиграеш толкова сочно и "вкусно"
.
- Обичам да изиграя епизод, но само ако е разкошен. Главната роля можеш да я докараш. Както винаги казвам - стига да има начало и край. Ако не можеш да танцуваш - поне се покланяй. Ако има добро начало и добър финал, то по средата можеш и да си починеш. А малката роля именно за това е и малка - ако някъде сгафиш, няма да остане нищо.
- Вълнуват ли ви фестивалните награди?
- Как да ви кажа, ако ни награждаваха за добрата работа с нещо друго... Да речем, с благодарности. Благодарност N 1, благодарност N 2 и т.н... Или го отбелязваха в трудовата книжка... Щеше да е идеално. Но щом са измислени тези игрички и хората си играят на тези игрички... Не можеш да виниш артиста за желанието му да бъде номер 1, да получи награда. Нима е зле, ако твоята роля е призната
за най-добрата? Нито на един фестивал няма да намерите човек, който да спи спокойно, ако неговата творба е в конкурса.
- Серьожа, а цялата ви кариера можеше да се развие по съвсем друг начин. Вие снимахте много в края на 80-те и началото на 90-те. При това все при майстори - достатъчно е да си спомним ролите в "Чернов" на Юрски, "Животът на Клим Самгин" на Титов, "Кучи синове" на Филатов и във филма "Майка" на Панфилов, който дори получи европейската награда "Феликс". Но нямахте нито известност, нито онази
свобода, която имате сега. Щастие е, че съдбата ви срещна с Роман Виктюк, Иван Диховични и Владимир Хотиненко. Появиха се "М. Бътерфлай" в театъра, "Бездна", "Патриотична комедия", после "Макаров" в киното. Станахте знаменит. Но всичко това можеше и да не се случи.
- Аз също съм мислил за това. Изминаха десет дълги години, преди да дойде точно този живот на търсения актьор.
- Навремето много се говореше за вашите отношения с Роман Виктюк. Отдавна не сте работили с него и това даде повод за клюки и сплетни.
- Наскоро се срещнахме с Роман Григориевич. Мина година и половина, откакто не сме играли "Прашка". Мислех, че спектакълът е мъртъв, но ето че неотдавна ни предложиха да гастролираме с него и се срещнахме на репетицията. И аз отново видях забележителната разпаленост на Виктюк. Той ме усеща и познава както никой друг и аз го усещам и обичам.
- Но все пак имаше прекъсване в отношенията ви.
- Просто не участвах в последните му постановки. Той постави "Саломе", "Есенни цигулки", предложи ми роля, но тя ми се стори безинтересна. Виктюк е блестящ режисьор, гениално владеещ формата. Нищо не се е случило помежду ни, не сме се карали и когато се срещаме, работим така, сякаш не е имало прекъсване. Не искам да си навивам на пръста, но ми се струва, че непременно ще направим още нещо заедно.
- Във вашите възможности са диаметрално противоположни амплоа - от героя до наивника, от романтика до злодея...
- Е, някои жанрове, за съжаление, ме подминаха. Класическата комедия, например. И мюзикълът. А пък се оказа, че мога да пея. Във филма "Ретро за трима" за първи път запях на екрана. Изобщо при днешната конкуренция трябва винаги да си във форма. С какво, всъщност, се различава средният западен артист от нашия? Имам предвид не нашите суперактьори, които, според мен, превъзхождат западните звезди. Става дума за средното ниво, където нашите им отстъпват. На Запад именно професионалната техника е на по-високо равнище - пластиката, вокалът, танцът, фехтовката, ездата, шофирането, боят... Там не можеш да кажеш: това не го умея. Ако
не умееш - ще вземат някой друг.
- Към коя актьорска школа се причислявате - на съпреживяването или отстранението?
- Беше ми приятно, когато една позната ми каза: "Никога не те асоциирам с твоите герои. Всичките твои роли съществуват сякаш отделно от теб. За другите актьори бих могла да кажа: "Добре игра", но ти винаги си бил отстранен от своите персонажи". И съпругата ми Лена, която ме гледа от сутрин до вечер, понякога ми казва същото. Страхотно е, когато жената вижда мъжа си на екрана и не го познава!
- Заглеждате ли се по хората, за да изкопирате после походка или жест?
- Понякога. Мисля си: трябва да запомня това. После нещичко използвам, друго - не.
- Как бихте определили - като стил или жанр - нашия съвременен живот? Комедия? Драма? Клип?
- Бих казал - клип. Сигурно затова днес така ги обичат.
- Снимали ли сте се в клипове?
- Не.
- А бихте ли искали?
- Ако песента е хубава и изпълнителят е добър - защо не?
- Ето още един ваш скорошен филм - "Той не завръзваше връзките на обувките си" на режисьора Александър Черних. Забавно е, че характерната черта на вашия герой е незавързването на връзките на обувките - днес огромно количество хора (предимно млади) ходят с незавързани връзки. Дали това е вид социален протест, дали е начин на мислене...
- Не мисля, че това е социален протест. За това ми разказваше американски професор. Неговите деца, както и много други млади хора на Запад, ходят с развързани връзки. Казват, че има снимка на Гагарин, на която му се влачат връзките на парадните обувки.
- Има и архивни кадри - когато след космическия полет Гагарин пристига в Москва и крачи със строева стъпка по килима от самолета към мястото, където го чака Хрушчов, наистина му се развързва връзката на обувката.
- Преди не съм се замислял за това. А когато прочетох сценария, се запитах: разхайтеност ли е това или нещо повече? Прекалено е примитивно да наречеш моя герой просто разхайтен. Започнах внимателно да наблюдавам околните. И открих в нашия театър сценичен работник, който мъкнеше тежки декори. Дългите връзки на маратонките му винаги се влачеха. Аз веднага се приближих към него и го осведомих за това. Последва отговорът: "Знам". И не си помръдна пръста да ги оправи. Може би си казваш: "А защо изобщо сутрин да ги завръзвам, щом вечер все едно ще ги развръзвам? Защо да мия чиниите, щом утре все едно ще се наложи да ги цапам?..."
- А вие завързвате ли връзките на обувките си?
- Винаги. Нито веднъж не съм си позволил да изляза навън с развързани връзки на обувките. Но те биха могли да се развържат...
- Какво обичате да гледате вкъщи през свободното си време?
- Най-вече нашите стари филми. "Проста история", "Бащата на войника", "Началото"... С удоволствие гледам отново "Готвачът, крадецът, неговата жена и нейният любовник" на Грийнъуей, "Английският пациент", филмите с Мерил Стрийп...
- Ако продължим тази почти анкетна серия за всичко най-любимо, следващата тема ще бъде свързана, да речем, със стила на обличане.
- Обичам красивите дрехи. Не бих казал, че се придържам към някакъв определен веднъж завинаги стил. Но едно е непоклатимо: дрехите трябва да са непременно от естествени материи. Отива ми добрият класически костюм. Харесва ми свободният стил, когато няма нищо впито, всичко е леко развлачено, трепти във въздуха...
- Как успявате винаги да сте в добра форма? При днешния бит, цялото това тичане по магазини, химическо чистене, спестовни каси, пък и доколкото знам, вие не карате кола...
- Страхувам се, че моята добра форма е по-скоро илюзия. По-рано някак не се замислях дали имам кола или не. А сега стигнах до твърдото убеждение: актьорът няма право в час пик да се намира в метрото. Така той се разголва. Премахва бариерата, която в нашата професия е задължителна. Пречи ми мързелът. Постоянно си повтарям: би било хубаво да започна шофьорски курсове, да науча чужд език. Но ме мързи. Разбира се, старая се да поддържам добрата си форма, но това също не винаги се получава. Като ме хване яд на самия себе си - тичам в басейна. А трябва не да се ядосваш, а да го правиш съзнателно и целенасочено. А тъй като никога не съм имал разписание на деня и определен режим, ето тъй и си живея. Макар че "режим" е лоша дума. Думата е стил! Трябва да променя стила.
- Днес вашият живот може да се раздели на две почти еднакви половини. Всяка с времетраене двадесет години. Едната половина е киевска, другата - московска. Коя ви е по-скъпа?
- Не знам дали станах истински московчанин. Макар че Москва за мен е дом. Патриотизмът никога не ми е бил присъщ, но сега, след като съм видял свят, разбирам колко е хубаво у нас. Москва през последните години се превърна в удивително красив град и с удоволствие се завръщам тук. Както беше преди с Крешчатик в Киев. И макар че в глобален мащаб националността няма значение, все пак аз съм украинец. И от това няма къде да се денеш.
- А как изобщо се озовахте в Москва?
- О, това е дълга история. През ум ми не е минавало, че ще стана актьор. В училище се занимавах с какво ли не - тренирах фигурно пързаляне, ватерпол, бях барабанист, хорист, танцьор и дори членувах в клуба за интернационална дружба. И захвърлях всичко. Навярно защото сам си създавах детство. Не ми беше скучно със самия себе си. На сцената се качих съвършено случайно. Ако един ден не бях се отбил в библиотеката, защото нямаше какво да правя, ако към мен не беше се приближила учителката по английски Тамара Петровна, която водеше театралния кръжок, навярно животът ми щеше да се подреди съвсем другояче. Та тогава тя ми предложи да изиграя ролята на Аркашка Счастливцев в откъс от "Лес" на Островски. Имам снимка от този спектакъл: на нея се вижда как съм стиснал силно палеца си в свития юмрук - така обикновено правят децата, когато се вълнуват... Една прекрасна сутрин се "събудих знаменит". И ако преди това се канех след осми клас да напусна училище, да кандидатствам в медицинския техникум и да стана фелдшер, изведнъж у мен се пробуди нов интерес. Превърнах се в звездата на училищния театър. после мой съученик ме замъкна в детско-юношеския театър при Двореца на пионерите. Така постепенно стигнах до решението да кандидатствам в театралния институт. Но ме скъсаха на писмения
изпит - бях изместил темата. Отидох в театър "Леся Украинка" като сценичен работник. Бяхме трима, скъсани на изпитите, и понякога ни пускаха в масовките или в малки роли, от които се отказваха актьорите от "първа категория", както те самите се квалифицираха. На следващата година в киевския театрален институт "Карпенко-Карий" щяха да приемат само украинци. Бяхме сигурни, че ще влезем - все пак една година бяхме работили в театъра, но "в Москва, в Москва!". Така се оказах първо в класа на Олег Табаков, а после - в Шчукинското училище.
- Киевската диаспора в Москва е доста внушителна. Художникът Борис Краснов, певицата Бела Руденко...
- Актрисата Ирина Купченко... Благодарен съм на майка ми, че преди години не се премести в Москва, както й предложих. Вероятно тогава, след като завърших Шчукинското училище, щяха да ми бъдат спестени петнайсетте години "сладък живот" в общежитието. Но мама ми каза: "Серьожа, ама какво ще правя там? Всичките ми приятелки са в Киев, а ти постоянно ще пътуваш. А така ти ще пристигаш
в Киев не просто на гости, а вкъщи. В дома, в който си се родил и пораснал".
- Има ли режисьори, с които бихте искали да снимате?
- С удоволствие бих се пробвал при младите, дори при онези, които сега завършват ВГИК. Не бих искал да се страхуват от мен, никога не съм се чувствал наставник. Гледаш студентските филми и забелязваш нови, неочаквани подходи и решения дори в дреболиите.
- Вие като че ли предпочитате да не съжалявате за нищо и да не молите никого за нищо. Нека всичко да следва естествения си ход..
.
- Именно. И аз не се нуждая нито от утешение, нито от съчувствие. Не е нужно нито да ме провокират, нито да ме съжаляват. Защото всичко, което правя, е пред вас, господа...

Разговаря
Александър Колбовски

Premiere, септември'98